...

тази тъпа, тъпа болка отвътре, която
не пулсира,
но просто я има - неизменно и много
постоянно,
като че пие цветовете -
те не че са толкова много,
но все още ги има,
та тази тъпа, тъпа болка, с която си лягам
и която ме сънува,
с нея ставам и я усещам
да наднича в очите ми,
да диша с моите устни,
да усеща с моите пръсти -
зимата ли е това, което ми боде -
постоянното движение и хаотичност на случващото се,
понякога се усещам като листо -
почти есенно
и много леко,
което всеки може да подмята тук и там
и моите собствени граници
не спират исканията на другите
и аз не мога да говоря
за тази тъпа, тъпа болка,
която не е меланхолия,
не е страшна
и вече е много позната
и не мога да я удържа в себе си,
та тя се излива и тръгва
по моите стъпки
в моя ден
и не знам - аз ли я крия в себе си,
или тя е глътнала мен?