...

продължаващите моменти -
на върха на блок сме
а под нас километри и километри град и еднакво високи и скучно сиви сгради с мръсни и затворени прозорци и тераси с огради
и ти става едно свито отвътре и предбуреносно и
ти се иска да надскочиш всичко това около теб, да му избягаш, да му се изплезиш в лицето и да му удариш шамар, силен и рязък - да остави отпечатък и да заболи така, както теб те боли
и когато ми прекипи и сякаш нищо не мога да побера в малкото си тяло, ми се вика, крещи, негодува
и о, как искам да ти оставя белег
следа, която няма да изчезне нито от годините, нито от дъждовете и ветровете, нито от момичетата, които ще дойдат след мен
искам да ме виждат в теб
да ме усещат в думите и докосванията ти
да не могат да избягат от очите ти
и да знаят, че някъде там аз съществувам
и ще е винаги така
ще съм с вас вечер
ще пия от сутрешното ти кафе,
а тези моментни момичета
ще ме усещат по устните си и в ръцете си
и как ще искат да избягат
да ме победят
да ме изместят
и изгонят
и колко бавно ще се предават,
когато не успеят
и колко бавно ще си тръгват
без да могат да стъпят в моята следа
без да могат даже малко да я променят
съвсем леко да я размият
та този белег
ще съм аз по теб
и никой никога няма да го заличи