и докато

и докато слънцето залязва
и започва последната лекция
и говорим за тестове,
методики
и бла бла,
ми се мисли за moby и море,
не за планината, която наднича през прозореца
и носи мъгла, и влага, и студ

и листата са жълти и червени,
и децата, които скачат в шумата и викат,
правят човечета от кестени
и научават себе си, но не и мен
и тази печка, която бумти, и гори всичко,
и пламъците миришат
на шишарки
и бор

и после сме в топлата стая
и сме само двама и от време на време
се усеща онзи стар зелен мирис,
но в повечето случаи се крие под леглото
и бяга от мен
и ми крещи:
ти порасна и
аз вече не мириша на теб
не чувам гласа ти и
не мога да го използвам
нито мога да целуна пак смеха ти,
защото той излетя в онзи ден,
в който си взе сбогом с подскачащото дете,
и се качи в автобуса,
а в ръката си държеше млечен шоколад.

и от тогава насам е есен
с проблясващо тук там лято,
една две изпуснати думи и
усещането, че нещо е останало
незавършено и неизживяно
и на моменти ми липсваш
липсваш
липс
ваш
както ми липсват сутрините
с рошава коса и дрехите с отпечатъци
от клуб, бар или нещо такова
и преходите с фотоапарата
и красивите мои ярки снимки.