fallen art

безинтересно ми е
интересно
слушам стари музики, но вече не си спомням или си спомням, но предпочитам да забравя, че го правя
не ми е увличащо какво говорим
снимките са изкуствени и глупави и ти налагат глупав модел
обаче току що се сетиха за едни летни вампири и deftones пеят за пътища и отровни рокли и двигатели, които те носят далече и бързо
и малко или много въодушевлението ми липсва
да
липсва ми въодушевлението
усещането, че нещо ще се случи утре и аз не знам какво ще е то и май заради това сега, а не после, ми е малко трудно да те гледам усмихната
веднъж ми казаха за един човек, който се страхувал да докосва другите, защото му се стрували толкова красиви, че докосне ли ги - чертите им ще останат по ръцете му и после ще гледа само някакви празни, ходещи тела и само той ще има лице и очи и уста и нос, но... няма да има никой друг и накрая се затворил в дома си и решил да се престори, че останалите така и така не съществуват, та поне да не го присвива под лъжичката, когато ги погледне, а не може да ги усети
(това си го измислих)
обаче ми се иска да застана пред някого и да крещя (защото, каквато съм си, само за това се сещам) и да го накарам да раздживи мен, нужни са ми само няколко тихи думи, обаче да бъдат чути (не както в песента)
ако съм обективна (не се получава), нещата са добре или поне бяха добре, докато не се изплезих... така и така бяхме много различни
но
понякога не ми трябва причина, за да се усещам така (I'm breaking down inside of me), просто го правя
като не използваш гласа си, той започва да скърца... ами използвам го и предпочитам да скърца, а не да чувам само бла бла блаа бла бла
иска ми се... да се случи.

хората не трябва да правят такива неща:
http://www.metacafe.com/watch/189181/baginski_fallen_art