...

на 21на, а две и едно е три
после имам господин Никой на гости в главата си и той седи на високия стол зад бара и следи с присвити очи какво говоря и как го говоря
наклоня ли главата си наляво се надига буря и отвсякъде изскачат малки буболечки, които щъкат и щъкат и искат да крещят с тънките си буболечешки гласове 'какво правиш, момиче' и им казвам 'троша си главата, вие нищо не знаете, не го познавате, не го познаваме, познавам го малко по малко и то е като ураган и студ в аляска и имам нужда, за да знам, че има още какво да се случва, но знам и за големия въпрос и той ме плаши, защото искам да направи нещо голямо, ама как да го бутна и себе си да бутна от ръба към нещото Хубаво, чувате ли, троша си главата!'
накланям я надясно и буболечките изчезват, а на тяхно място има пушек и дим и един черен силует с дълга коса и една тънка усмивка окачва хиляди песни по себе си, избиря няколко и ги пуска и ми казва 'текстовете са един твой ден, музиката е въздухът,прави си сметка, не се шегувам'
не искам никога отнова да стъпвам на земята
животът там е на хиляди часа разстояние
и превключвам в роли
взлизам в разни хора
не съм научена да си тръгвам
казвам най- измъченото довиждане и гледам как чашата несигурно се клати в ръката му
после всички са назад, а ние вървим ли вървим
луната е резен лимон
обесен на небето
а звездите се смеят
като най- големите глупачето
на смъртта на светлината й
приспиват ме ранни птици.. искам да кажа, че всичко при теб е толкова обърканокрайнопоследнонеобратимосамотноурбанистичнокосмополитноотчуждено
самотноювлюбеностудено,
че ме побиват тръпки, тръпки, тръпки и не искам да си тръгвам, да спирам
а после става светло
онази песен е в главата ми
never let me down, чуваш ли!