имаш студени ръце,
мое малко чудовище,
със тънки пръсти,
които стискат луната
и правят нощта
дълбока и черна..
дори малко страшна -
след теб нощнте пеперуди
будят цветята
и всички аромати на
света
се свиват на кълбо
и се крият по устните
и мъха на кожата ми,
защото
всеки тук знае,
че пиеш мириса на
лятото,
крадеш цветовете на пролетта
и оставяш само зима и есен,
а с тях човек
не може да живее

имаш тъжни ръце,
мое малко чудовище,
те само взимат и нищо
не дават,
а да си единствен притежател
на себе си
не е призвание
за тези,
които искат да
обичат и да радват небето...

затова...

ти си самотно създание,
мое малко чудовище,
и очите ти са винаги
сухи и
жълти
като есенните листа по
пътя към вкъщи,
когато се прибирам
след пореден ден
или поредна нощ
и не знам
вятърът ли върви зад гърба ми
или това е издължената сянка
на спомена
за теб
или за мен
вече наистина
не знам

не знам,
чудовище такова.

преди време прочетох нещо, което започваше с 'имаш тъжни очи, мое малко мълчание' и оттогава се е забило в ума ми и не мога да го забравя и винаги, когато си мисля отнесените, уж странни неща се сещам за него
и сега го пречупих през мен
защото искам и защото ми трябва
и защото така внасям малко ред след лудите седмици, през които сякаш нито веднъж не говорих аз, не гледах аз, не бях аз, а някои друг в главата ми
нужен ми е уют, странен разговор, старт.
ново доказателство
и музика
нова музика
но не и нов човек. не. просто да се подредят нещата отново, така че да се чувствам цяла
нескромно желание
пука ми
кръстосвам между лекции и разни хора и сякаш не слушам нищо и нямам време да усетя, че.. се случват промени и се завързва някакъв възел, който не знам как ще се отплете, защото аз лично се заплитам още повече в него
damn
трябва да запазя важните неща.