sing blue silver

изобщо
май постоянно се въртим в кръг и минаваме покрай старите места с нови дрехи, а вечер ги сънуваме и се опитваме да забравим сънищата или променяме историята за пред хора, които нищо общо нямат с нея
после се измисляме нов начин на поведение и нещата влизат в ред
до някое време
докато не ти прекипи
докато не ти се докрещи
всичко е по старому и нищо не се променя
искам да се събудя в гореща, светла стая с огромни прозорци на най- високия етаж
само с едно огромно бяло легло
малка тераса
и едно цвете
с море под краката и чайки в небето
две- три малки облачета
и още малко музика
и искам да изтрия всички В-та (може и моето), защото са най- ужасната глупава буква, с която да започва името ти
и още:
скоростта, с която се мени настроението ми е ужасна и знам само един човек, който може да улови посоката
само че е далече и ако трябва да изкарам още една такава седмица
не знам как ще мине
и всичко това заради новата коса, която ме връща в 5ти клас
и не само

всичко тук крещи
спри да искаш невъзможното
спри да мълчиш
спри да говориш
спри да значиш нещо
да ми бъдеш ориентир
спри
спри
спри

глупости
просто ми е тъжно
не може ли да ме прегърнеш

wish u were here

Когато бях малък
Се разхождах по покривите
Крадях закачилата се синева по комините
И я трупах в джобовете си с
Твърдата увереност,
Че лятото ми ще продължи
Хиляди години,
Защото аз имам в себе си
Синьото на небето
И няма да позволя на никаква есен
Или зима
Да ми откраднат
Дългите, мързеливи дни
С аромат на треви
Напечени тавански стаи
Прах
Изцедена слънчева светлина
И хълмове, удавени в залези
Катерих се внимателно по дърветата
Да събирам заблудени ветрове
И да бъркам посоките им
Така че никога да не стигнат
Севера и да донесат
Сняг
И печени ябълки в камината
Предпочитам глухарчетата
По поляните
И високите върхове,
Които не крият преспи
А отражения на облаци,
Уловени в сенки
Баба ми казваше
Лятно дете
И ме пускаше до след като звездите заспят
Да кръстосваме
Горещите улици
Банда от мракобесни нехранимайковци
С огньове в очите
Бяхме винаги
Нащрек
За набезите на зимата.

.

и настроението за момента

мракобесническо

нали ги знаеш онези моменти, ТиНеСи, когато всичко е толкова бавно, че те подлудява и те кара само ти да бързаш, а времето се влачи
влачи
влачи
и трябва да преминеш не само през събота и неделя, ами и през всичките понеделници на света, през вторници с остри краища, обеснически среди, мракобесни четвъртъци и луди, предателски петъци
и когато си казваш 'няма страшно, няма нищо страшно и всичко ще се нареди', а всъщност си се свил на топка, за да посрещнеш и ти не знаеш какво
и когато всичко ти казва 'стискай зъби, това е просто черен период, глупава дупка с плитко дъно'
'ще ти звънна' и няма да вярвам повече, защото това май е глупаво
иска ми се да не казвам неща, които няма да изпълня
иска ми се да не ми казват неща, които няма да бъдат изпълнени
иска ми се да не бях чела новините днес
сигурно има 1о неща, които не обичам в теб, обаче не мога да се сетя за толкова много и това е най- тъжното празно място, на което съм била
не обичам гарите, ТиНеСи
не обичам летищата
но обичам да пътувам и ми се иска да съм видяла Мандърлей.. но преди да изгори и да съм минала по долината с азалиите, за да изляза на малкия мрачен, сив, страшен залив, заграден със скали и лодката "Аз се завърнах"
и после, ТиНеСи, усещаш ли, че пак си тук и пак така силна с ръце, ухаещи на портокали и присвити очи
иска ми се да можех да те снимам
да запазя солта на кожата ти,
която не е сладка,
защото ти никак не си мила,
а си истинско чудовище
с малки размери,
което обича мракобесните нощни времена
и се чувстваш добре,
само когато в небето вият ветрове
и няма кой да ги спре,
понеже
всеки разумен герой се е скрил
и не иска да има нищо общо
с теб
и с мен на моменти,
когато те пускам да поглеждаш
през очите ми
и да говориш през устните ми
тогава аз се сгушвам в шала
поемам дълбоко въздух
и се крия
зад бурканчетата ягодово сладко
(затворена топлинка на рафтовете)
зад цветятя на масата
за едно по- добро утро
и се надявам да те намеря
заспала на дивана
след поредната свръхдоза
нощност,
която аз не издържам,
но ти обичаш.
ТиНеСи, така ми се иска да те снимам
рошава
разчорлена
уморена
пила
с изпочупени нокти
и устни,
които не бива да се целуват,
солена,
че ще те замеря с първия попаднал ми
кестен,
та дано счушиш
с яд обектива, който дълго, дълго те дебне
и изчезнеш.

---

ляляля
аз не мога да пея
не мога да пиша
не мога да броя до безброй
не мога да не се страхувам
от дните без теб
аз
не мога
да те пусна
така както
не мога да спра да гледам
небето,
защото единствено то
ми показва
безкрая
красив
и нашепва,
че отвъд хоризонта
има нещо,
което е по- хубаво
от най- синьото синьо
безвремие,
което лекува разкъсаните пориви на вятъра
укротява кръвта
във вените ми
и успокоява
забързания дъх
на часовете

безкрайни часове
тишина
безкрайни часове море
рибите се давят във вълните му
аз не мога да спася
шарените краски по красивите
им коремчета
от жадните погледи на пътниците
аз не мога
да бягам по- бързо
от звука
аз не мразя нещата,
които ти обичаш
аз мога да те
нараня
да мълча с часове
и да гледам
как мъглата се спуска
в очите ти
как мислите ти
бавно натежават
и главата ти се отпуска
върху ръцете,
уморени от
опити да ме
стигнат

на сутринта
след нощ с порязани
краища
всичко изглежда
толкова
иронично
реално
отчаяно
тъжно,
че искам да забравя
всеки шепот, миг
и да си спомням само
как заспиваш
като дете до мен.
тогава винаги
имам хиляди години
с тебе.

късмет

правилният начин да се започне един ден
който и да е ден
всеки ден

saDistika

точно в момента
мога да мисля само 'мразя я тая статистика, мразя корелациите, нормалните разпределения, модите и всякаквите други луди точки'
побърква главата ми
убива ми компютъра и аз ще стана отчаян психолог със страхова невроза от цифрите

като се замисля
мразя всички форми на контролни
изпитвания
писмени задачи и
shit shit
обичам презентациите

най- добре ще е да живеем в идеалното общество без изпитни трески и самодоказвания, а най- добре ще е да си грабна багажа и да избягам в Ямайка, където ще слушам музика, ще гледам как правят ром и ще си имам малка колиба от големи листа, ще отглеждам конопи и цветя, а като дойдат дъждовете, ще тичам при добрия си приятел Зиги и ще има bingo bongo i don't wanna leave the kongo
от време на време ще идват някакви хора с професионални фотоапарати ( и един особено), ще снимат небето, морето, моята колибка, ще се гушкаме на плажа,ще ми разправят за електричество и Франция, за срещи и работни договори, обаче, човек, аз живея в Ямайка
после ще си тръгват и сигурно ще ми е кофти, но пък...
no more saDistika!

we own the night

ние притежаваме нощта,
само когато затворя очи
и в тъмнината зад тях
си измислям хора
нещо
някой
с най- сигурните прекрасни ръце
на света,
в които съм по- малка от прашинка.
в тези дни с домашни, контролни, студ и никакво време имам нужда от мое си място,
от прегръдки (и да не мисля за Проблеми и глупости), а не думички по телефона и успокоения, че
понеделник, вторник и сряда,
четвъртък и петък
не са страшни
аз пък казвам: страшни са.
имат прекалено много
часове
с прекалено много
минути
и никога не съм сигурна
в края.
и после
тръгвайки с понеделник
и заспивайки с петък
съм като предател,
който само иска и иска.
искам Големи думи
и погледи само за мен,
искам цветя
искам звезди
искам да има смисъл
искам шоколади
искам дни само за мен
липсва ми
страх ме е да ми липсва толкова

...

днес изоооооооообщо не искам да съм от големите, хубави жени, които ти завъртат главата
днес всъщност съм си много доволна, непознавайки този или онзи, неподдържайки връзка с едни Други
и ми е почти уютно
може и да вали, да пада сняг, да са непроходими пътищата, но тази вечер тук е светло и топло, имам си мляко с какао, мама и съм си достатъчна. сама.
какво ще става утре, нямам никаква идея
нямам никаква идея как ще се връщам обратно в софия, как ще взимам изпити, ще се боря с живота и разни други такива големи неща
нямам и никаква идея как ще спра да сънувам, защото там не е място за сънища
там е място за реалности, а в това не съм никак добра
и като за капак на всичко - харесва ми как се получи, харесва ми, харесва, но не искам да съм на нейно място
аз май
никога няма да забравя
момичето с червения чадър
как
минаваше през локвите
със същото настървение,
с което преминаваше
през този или онзи живот
и никога не оставаше
никога
сменяше имената, така както
сменяше
чифтовете обувки
с мен измина дългия път
към Термопилите,
а с бледия Коста
(на прах да станат очите му)
се спусна към жълтия град
и там остана
за целия дъждовен период.
през това време
се случиха три наводнения
три урагана повдигнаха молитвите на хората
три пъти по- дълго продължаваха
нощите,
а тя се смееше
и джапаше из пустите улици,
сама направена от дъждовни капки
с червен чадър
и дяволска усмивка
обичаше молитвите.
никой
никога не забрави червеното пламъче
на цигарата й
винаги беше сама,
когато пуши
и се укротявха очите й тогава
стихваше смехът й
и с наведена тъжна глава
събираше подгизнали цветя
листа
всяко нещо, което заставаше
на пътя й,
скриваше го из безкрайните си джобове
и мълчеше
винаги
следващият порой я отнасяше нататък
момичето с червения чадър
което никога не остана.