Трябва нещо да призная :

• кожата ми всъщност не ухае на череши, нито на мандарини, нито на канела

тя просто попива ( аз обичам да се крия)

• тя не отразява отблясъци
• тя не е безнадеждно гладка

Очите ми в действителност не са зелени

• те са безсрамни лъжци (съща като мен понякога) и поемат околните настроения
• те не са големи, нито малки - те са субективни

Носът ми не е чип

• той е само част от лицето ми, гледано в профил
• той е доказателство за принадлежност

Лицето ми не е лице, а сбор от реклами, но на продукти, изградени изцяло на личностна основа.

В този час, когато кръвта се стича надолу ( не лъжа) в огледалото през парата наднича някой друг - и чертите ми са отразени в него.

Нека си призная :

• винаги съм притежавала поне по две лица, а понякога съжалявам, че не можах да си нарисувам трето
• и един единствен път пожелах да имам само едно и единствено ,

което изглежда не е моето призвание.

Когато съм сама най-малко още две половинки се борят за надмощие:

разумната с нейния индивидуализъм

неразумната с нейното общо

Имам и лунички, които може би са истински ( не бягат от пръстите ми).

говорете, говорете, говорете!

И тук
и там
на две места разполовена
и винаги.
И тук
и там
на две части
разделена
във въздуха
и навсякъде.
И тук
и там
с две очи те
гледам.
Не стигат,
за да изстудя
горещината
на дните ти.
И тук
и там са
две скучни
частички -свити кълба
от устни -
сами плетат пътя си
из изтърканите плочи на
пияни,
пусти,
пръснати
вечери
и тук
и там,
когато не си сам,
а изпълваш
всяко кътче
с тези две твои
подвеждащи
интонации.

изощо не знам какво друго да кажа :(.

You'll say I need appeasing When I start to cry

в един часа през нощта е толкова тихо,
че стъпките ми оживяват
в един часа през нощта е толкова тъмно,
че дневната топлина е сладка като мед
и е студено, толкова студено,
че дъхът ми оставя дълбоки бразди във въздуха
в един часа през нощта е така от край време
и ако си решил да забъркваш коктейл от ведрите си усмивки,
то някой ще каже, че не си уцелил момента
напротив
перфектен е
това е времето, в което най-ясно усещаш, че социалният, крив човек в теб е сам и го споделяш с мен
затова на мен ми става студено
и телефонният звън ме стряска
it was a strange place to be, последвано от извинение, че отново си потърсил гласа ми
в тези мрачни, зимни, ябълкови дни не е странно, че се сещам за това
You'll never feel
The heat of this soul
My fever burns me deeper
Than I've ever shown
To you

преминахме през толкова много стаи с различни философии
гледни точки, аромати
музика, картини, надписи
че някак си вече е нормално да се спъваме едни в други
но
аз съм във въздуха
и никак не ти завиждам, че ме дишаш,
защото и двамата се съгласихме, че съм/бях странният полъх,
който и сега не се вписва в картинката
можеш да ме усещаш по пръстите си, можеш и да не го правиш
да ме мярваш свита на дивана
да те гъделичка онзи мирис на лято в Рио
така трябва
аз съм злобна
и обичам да говоря със себе си
и наближава времето за ново желание, когато ще се спусна без теб в онази долчинка надолу и заедно със сменящото се небе ще гледаме с друг поглед
( по простата причина,
че подмениха очите ми
преди месец
вместо маса използваха перките на вятърна мелница
вместо успокоителни - звънчета
не питай с какво замениха
ножовете)

когато излезем от ролята на тези, които сме били, се чува
' какво обърка?', 'променяш се?', за да се стигне до 'плашиш'
бУ (плаши се)
а то... просто не се случва нищо
не може да вървиш с отеснял, скъсан костюм като втора кожа
и се плъзгаш в друг
защитиш ли your new personality, значи с чисто сърце
шъткай измореното си, износено Аз в някоя дупка

п.п.
това никак не съм аз
аз съм позитивна
и прекалено често казвам 'аз'
аз съм топла и ме привличат цигарите
therefor това не съм аз.

слънцето може и да не се показало нито веднъж през Онзи ден и небето да е било сиво, сиво до болка, но...
през тези няколко 24 спомена, кратки като часове, забравихме, че съм собственик на лошото време и си направихме свят...
като житно поле в разгара на най-голямата, страшна жега.
напоследък ме няма
все една да хванеш слънчев отблясък само за малко и сградите вече не принадлежат на този град
а на друг, който си мернал за минута, но си усетил, че в малките му улици нещо те привлича и припомня, и ухае на път най-вече, на възможна отправна точка

имам си малко черно сърце
и с него съм все едно откраднат човек
имам си дъждовни капки над леглото, три заблудени звезди
и малко черно сърце
с него заедно се губим
с него много обичаме да объркваме и да ни объркват, защото сме всъщност прекрасно заплетена купчинка от бодлички
аз и моето черно малко черно сърце
което никак не убива
защото ако се вгледа някой добре, ще види, че черното изобщо не му прилича
и че всъщност не става дума за мен, а пак нещо гъделичка пръстите ми
и че красивите точкови отпечатъци избледняват,за да не може вече никой да прескача по тях, през тях, към тях...
о, и след това да трябва да се връща
страните книги от последните дни оставят особени чувства и ние не живеем в лабиринт от прашни стаи
децата не обичат да мъчат
по ъглите се крият сенки, но са усмихнати
пее ми се, пее, пее, пее
влезли са под кожата ми, кожена
имам гъдел!
водя диалог със себи си - все едно, че е пред мен
няма ли най-накрая да въздъхнат тези горчиви треви
сънувах, че сънувам
как сънуваш, че ме сънуваш
и в съня си се протягаш сънено
за да стигнеш мен - сънена
и блажено далеч от теб... съвсем нехаеща

and I called your name
my cocaine

i don't mind
i think so
i will let you go

много обичам късно-ранните a-ha
може би защото само тогава си признавам, че ги слушаме и че ми е ясно за какво ми се иска да пеят, как ми се иска да го пеят
или защото онова лятно момиче показа песента за края на началото ( а не началото на края)
you'll never get over me
i'll never get under you
при все, че е поза с времето, която е удобна, защото е стара, пък аз я познавам добре
съжалявам
колкото повече забравям, толкова повече не намирам думи
и сивото се настанява наоколо, вече не на гости,
а като пазач
не те усещам в себе си и не искам, защото просто успявах да мисля чрез теб за мен
сега си има една думичка, в която не си допуснат, и никакви документи няма да бъдат достатъчно легални, за да преминеш
през причинно-следствената връзка
моята щастлива Миглена ме учи как да не забравям за себе си през много гласове зад нея и смехът пред мен
та в нейната стая с дух на много будни вечери се крият моите дракони, но джобен формат
да, нощите многат да бъдат много хубави и без твоите очертания, а да се крият в припукването на тумбестата печка и мъничките електрически
искрици от върха на пръстите
you're not the only one
въпреки че всеки е уникален в себе си и за себе си
с отрицания не се стига до никъде, само може да стане по-зле
няма да отричам повече
снегът е хубав, строежът е нов, но с надежда да бъде запълнен с бъдеще
кожата като кадифе, белезите - приказка с минало, за да си вземе някой, ако трябва
и между борбата, пренесла се на две легла, мярваш нечие радостно лице
алокохолен пламък ухае уютно
очите ми са странни - да, но пък ти позволяват да ги гледаш дълго, дълго, току - виж си се изгубил, а аз нямам карта за обратния път
и както вече не трепвам от звука при изстрел, мисля, че мога да кажа - дежурна съм на поста ден-нощ, но ми харесва
харесва
защото
виждам как бавно просветлява сутрин и как бързо си отива съня
мога да уча с желание, близко до настървение
в автобуса заспалите лица са красиви и разменяме ноти само с погледи
защтото с отварянето на вратата викам 'лека нощ, мрак' и знам, че ще се върне пак
малко преди да прегърне слънцето зад планината
и защото през прозореца преди да тръгнем ми подадоха общ спомен, който обичам.

добър вечер
и честита нова година
пожелания не ми се пишат и без това тази година ще прелива от тях, нека се затрудни с изговарянето им

първата вечер вкъщи сякаш си забравил разположението на вещите и се блъскаш във всички ъгли, докато в главата ти ехти тъжният смях, който тичаше след влака и трополенето по релсите

за 5 дена и един телефонен разговор се променям със скоростта, с която едната вечер се изкачвах по стълбите и слушах как ехтят стъпките в това голямо синьо пространство, което тихичко те прканваше да се изгубиш викайки

да и да, много искам да се изгубя и докато се вглеждахме през светлите прозорци и пътyвахме през тъмнината си мислех... 'аз съм човекът, който наблюдава този автобус под него, през мъглата от завесите'... само че, разбира се, аз бях и съм си момичето от Бургас, което просто поглъщаше светлината... и което се върна.

нови имена като стари, добре познати и обичани стаи и моля, нека ме вземат нелегално, аз ще бъда таласъмът под леглото, който носи късмет и обича да се смее.

това, което ни преследва в момента е въздух, ухаещ на череши... череши, череши... червени, топли, студени, тъмни
не съм ненаситна, просто обичам

ти знаеш ли... мисля, че накрая, когато пътувахме вече и разбра и аз разбрах... все пак почувства бодване - неприятно.
не е лесно да забравиш
няма да ме забравиш, защото докато гониш времето, което не чака... ме мярваш за малко

говори ми се още, но звуча неуютно и сякаш препинателните знаци ми убиват
лека нощ
и моля - не вдишвайте една и съща тишина (ситуацията пр мен
моята дума не тежи,
неговата - липсва)