Трябва нещо да призная :

• кожата ми всъщност не ухае на череши, нито на мандарини, нито на канела

тя просто попива ( аз обичам да се крия)

• тя не отразява отблясъци
• тя не е безнадеждно гладка

Очите ми в действителност не са зелени

• те са безсрамни лъжци (съща като мен понякога) и поемат околните настроения
• те не са големи, нито малки - те са субективни

Носът ми не е чип

• той е само част от лицето ми, гледано в профил
• той е доказателство за принадлежност

Лицето ми не е лице, а сбор от реклами, но на продукти, изградени изцяло на личностна основа.

В този час, когато кръвта се стича надолу ( не лъжа) в огледалото през парата наднича някой друг - и чертите ми са отразени в него.

Нека си призная :

• винаги съм притежавала поне по две лица, а понякога съжалявам, че не можах да си нарисувам трето
• и един единствен път пожелах да имам само едно и единствено ,

което изглежда не е моето призвание.

Когато съм сама най-малко още две половинки се борят за надмощие:

разумната с нейния индивидуализъм

неразумната с нейното общо

Имам и лунички, които може би са истински ( не бягат от пръстите ми).