...

и си застанала
на ръба ми,
а така ми се иска
само
да те бутна
и никога повече
да не се издигнеш
в
очите ми,
та да не трябва
да стискам зъби,
да се усмихвам мило,
да броя на ум до три,
да милвам вся
катвоя болка,
да приемам пораженията
и победите.
вече ми горчи

***

горча сам на себе си.
като цигарен дим
се събирам
във въздуха
и гоня
светлината навън
и усещам всеки миг
ще те пропъдя от
мястото ти -
на ръба ще бъда аз.

***

на собствения си ръб
сам
ще се порежа -
опит да
надскоча очертанията,
да се изоставя,
да избягам,
да прескачам точките,
да живея като бурна интонация,
загърбил теб и себе си
извън редиците.
още толкова малко остава
вместо тебе
аз
да падам

общо взето така вървят дните и наистина не знам кой пада - аз ли в очите си понякога или онази моя любима сянка. и има едно упокоение - докато аз започвам да падам, но накрая все пак се спирам, тя май продължава до ръба и след него, а ТиНеСи просто стои отстрани и ни гледа. поначало е много по- лесно да си себе си, когато си приел нещата, които не си (също като нея и най- хубавото е, че е станало несъзнателно)
и вярваш-не вярваш, тук има много възможности да си направиш неща, за които ти трябва една камара време да бъдат осмислени и преценени.
днес обаче съм критична.