без ритъм

ти не харесваш моята музика.
изобщо.
аз не харесвам твоите книги.
никак.
и само, когато знам, че те
няма
ги отварям
и чета до побъркване,
защото това е единственият начин
да попадна в твоя свят
без да се чувствам натрапник,
използващ чуждите думи.

не разбирам мислите ти.
изобщо никак.
но ги слушам,
понеже ми харесва да
чувам гласа ти.
не обичам ръцете ти,
но позволявам да ме докосваш,
защото
единствено така се приближавам
до скритата карта
на сънищата ти,
които чета по клепачите,
докато спиш,
но ми лиспват ориентирите,
за да ги поема в себе си
и да съм
в тях.

не знам изобщо
какво обичам в теб и какво ме дразни
до побъркване..
кое движение краде въздуха ми,
но не дава
да си тръгна.
кое изражение гони смеха ми
от устните,
но ме принуждава
да го предизвиквам отново и пак.

не знам изобщо
мазохисти ли сме,
или садисти,
щом продължаваме,
когато всички казват
'спри'.

няма пък.

някои хора обичат да ги боли.

мда, дни без ритъм. и те не знаят какво искат и защо се случват, най- малко пък знаят какво правя аз в тях.
неритмично време и много писъци.
сезонът без музика във въздуха започна,

a new (old) one

подобни сутрини ме карат да си спомням.

...

големите Драми ги хвана липсата или се отправиха на зимна ваканция
и ако щеш ми вярвай, Спокойствието също
нов съюз от егоисти

и ако щеш ми вярвай, след 1ооокм път, вагони с лилави стени и какво ли още не
се чувствам като точка
дупчеста точка

и ако щеш ми вярвай, съм най- ужасната окончателна точка, за която изобщо се сещам
глупава едноДневка
искам една година, Една Цяла Година и после още...
искам си пътешествието, искам си непознатия път (не Сама)

понякога трябва да има някой, който да направи пълно почистване на главата ми от глупости и филми, в които съм само аз
понякога трябва много неща

брит поп вечерта си беше ок
и не дочакахме слънцето

и ако Щеш пък Вярвай

funky

скучно?
ами четете нещо друго и си слушайте песничката

защо го направи, хм?
бягай далече.

...

далече, далече,
съвсем досами ръба на утрото
разцъфтяват цветята
по косата ти...
цветята на вчера -
'никога не съм те обичал '
пеят -
никога
никога.
толкова далече
проблясва утрото,
толкова бавно
се усеща
пулса му
под пръстите ми,
изтънява гласът му -
като дрипа
се разпилява по облаците
и пее
'никога не съм те обичал,
Никога'.
това е музика,
на която правя любов
и на нея
всички са в сърцето ми.
за три минути
целият свят ще побера в себе си.

тръгвай си после.

виждаш ли
как се разтварят
тия отровни цветя.
никога не съм те докосвал,
Никога
мразя нещата, които обичаш,
разтварям
дъха ти в шепите си.
понякога е толкова удобно да лъжа
малката болка
в ръцете ти,
че го правя с удоволствие
после си тръгвам,
ако не си тръгнеш ти.

прекалено късно
те порязах на ръба си
отивам си на части
всъщност -
първо избледняват
очите,
гласа,
аромата,
а после, докато
все още съм сянка в ума ти
ти пиша песен за забравяне
и понеже
никога не мога да изчезна целия
оставям цветя
в косите ти
никога не съм те обичал,
Никога
никога не съм те докосвал,
Никога
...
няма ли да разбереш най- накрая?

и пак
и ако ти кажа, че не съм като другите?
имам си нови обувЧици (точно така - умалително). смятам да ме водят на пътешествия, смятам да видят повече пътища, които искам аз да извървя
смятам да ги направя летни пътшественици в началото на есенно- зимния преход
смятам да правят впечатление
смятам да ме отведат на някъде
и после ще имам купища списъци с НЕнаправени неща
имам да вървя ужасно дълги дни до края на НЕзапочната седмица
имам да говоря английски
трябва да се усмихвам
имам войни да водя
имам си и един свят да продължа
после трябва да повярвам
но преди това да отгледам причината като своя
трябва да си върна червения чадър (шарено петно, докато е сиво)
и..
you know I'll be missing you

that's why i'm kissing you

никакви точки
само запетайки
понякога ми липсва смелост
понякога просто изобщо не искам
понякога пък просто ми липсваш.

...

след толкова много думи
и не знам си колко глътки въздух
мога само да викам,
защото трябва да се преборя със себе си
и да знам,
че седмицата няма да е страшна и дълга

час и половина след днес
съм кълбо
от искам и искам
не съм готова да повярвам, че
всеки си има път
винаги съм била част и от мен остават
повече от
разни неясни очертания в тъмното.
разбираш ли,
не съм от Значимите Други,
защото дори Други ми звучи прекалено чуждо
за това, което трябва да съм.

точка
ти си запетайката
дай ми големи думи
и бягай далече (и не забравяй да ме вземеш със себе си)

Т за далече
М за вечерите без край
В за мен си.

...

най- обичам да викам
рано сутрин,
когато още спиш
и сънищата са залепнали
по клепачите ти,
защото крадат от времето,
което трябва да е мое
----
тази година е едно дълго
бавно
безвремие,
в което дните са някакви
сенки
на нощите
и няма истинска луна в небето
няма мрак
или ъгли,
а всичко е притъпено
и издължено до невъзможност
тази година
е просто
едно побъркано
безвремие
----
най- обичам да викам,
когато си тръгваш,
защото
тогава не можеш да чуеш
и дума от онова,
което искам да
кажа
и тогава се чувствам най- сигурна
и защитена
от теб.
вече нямам себе си,
имам
мъгла в шепите
и те не побират
смеха в крайчеца на устните,
милата сянка в очите..
побират само мъглата
най- обичам да викам
в мъгливите дни,
когато си тръгваш
----
тази година
е затворена
за посещения.
по улиците й
се редят все познатите лице
в някаква нова роля,
която бавно
се протърква по краищата.
избледнява.
тази година избледнява
----
някакви хора
продължават да викат
'направете още място
за поредния пътник,
който е сбъркал малко посоката.'

***

и пак
трудно добро утро

coin - operated boy

...

ще кажа една отвратителна лъжа 'вече не гледам назад' и ще е толкова очебийно, че не е така, че не знам как няма да пресъхне устата ми, да се заплете езика ми... и така нататък и така нататък..
петъчните вечери не са за това
те са за строежни нощи, строежни съботни сутрини и някой, който знае какво да пусне и какво да ти каже, когато си забол поглед в земята и не ти се ще да се оглеждаш.
после тук всичко е неМое и няма да бъде и аз не го искам да е..

ще ти кажа
една отвратителна лъжа
повече нямам нужда от ръцете ти,
нямам нужда от музиката ти,
нито от ранните сутрини
до теб,
когато слънцето забива
лъчи в очите ми
и всичко е ново и красиво
като гласът ти,
който гали кожата ми

ще погледна през рамо
и ще го изкрещя в лицето ти,
та дано да ми повярваш
и да спра да се
порязвам
на забързаните вдишвания,
докато се чудя какво да кажа,
за да спре мълчанието,
което сякаш
дълбае небето ми
и то се разпада на
късове
нацепва земята ми
и не мога да подредя парчетата
отново
не мога да събера
себе си
и се разпилявам по вятъра
като тих писък
на някаква
незнайна птица

и знам, че звучи смешно
тази жалка лъжа
но аз ще взема да й повярвам
да я викам
и повтарям,
докато започна да се
събуждам с нея
да дишам с нея
да бъда с нея,
докато стана нея.
така че,
мое малко чудовище,
времето ти свършва
и става мое
и единствено мое
и ето че,
за да не избледнея аз,
а ти,
ще ти кажа тази отвратителна лъжа
'не гледам към тебе вече',
а ти ще ми повярваш.
точка.

и май че точно това е, което ме гъделичка неприятно. аз ще го кажа и ще ми повярват и после ще бъде нищо.
някак си не ми се почва отначало без това да е свършило или изчерпало, или както там се казва.
и това, което искам е една от онези вечери миналата година, които не се повтарят пак, защото вече се познаваме, а той определя настроението на хората, пък аз търся само едно и точно определено и ако е лошо го поправяме, а ако не - правим го оше по- добро.
още едно от същото, моля.
казват ми се лоши неща.