без ритъм

ти не харесваш моята музика.
изобщо.
аз не харесвам твоите книги.
никак.
и само, когато знам, че те
няма
ги отварям
и чета до побъркване,
защото това е единственият начин
да попадна в твоя свят
без да се чувствам натрапник,
използващ чуждите думи.

не разбирам мислите ти.
изобщо никак.
но ги слушам,
понеже ми харесва да
чувам гласа ти.
не обичам ръцете ти,
но позволявам да ме докосваш,
защото
единствено така се приближавам
до скритата карта
на сънищата ти,
които чета по клепачите,
докато спиш,
но ми лиспват ориентирите,
за да ги поема в себе си
и да съм
в тях.

не знам изобщо
какво обичам в теб и какво ме дразни
до побъркване..
кое движение краде въздуха ми,
но не дава
да си тръгна.
кое изражение гони смеха ми
от устните,
но ме принуждава
да го предизвиквам отново и пак.

не знам изобщо
мазохисти ли сме,
или садисти,
щом продължаваме,
когато всички казват
'спри'.

няма пък.

някои хора обичат да ги боли.

мда, дни без ритъм. и те не знаят какво искат и защо се случват, най- малко пък знаят какво правя аз в тях.
неритмично време и много писъци.
сезонът без музика във въздуха започна,