...

ще кажа една отвратителна лъжа 'вече не гледам назад' и ще е толкова очебийно, че не е така, че не знам как няма да пресъхне устата ми, да се заплете езика ми... и така нататък и така нататък..
петъчните вечери не са за това
те са за строежни нощи, строежни съботни сутрини и някой, който знае какво да пусне и какво да ти каже, когато си забол поглед в земята и не ти се ще да се оглеждаш.
после тук всичко е неМое и няма да бъде и аз не го искам да е..

ще ти кажа
една отвратителна лъжа
повече нямам нужда от ръцете ти,
нямам нужда от музиката ти,
нито от ранните сутрини
до теб,
когато слънцето забива
лъчи в очите ми
и всичко е ново и красиво
като гласът ти,
който гали кожата ми

ще погледна през рамо
и ще го изкрещя в лицето ти,
та дано да ми повярваш
и да спра да се
порязвам
на забързаните вдишвания,
докато се чудя какво да кажа,
за да спре мълчанието,
което сякаш
дълбае небето ми
и то се разпада на
късове
нацепва земята ми
и не мога да подредя парчетата
отново
не мога да събера
себе си
и се разпилявам по вятъра
като тих писък
на някаква
незнайна птица

и знам, че звучи смешно
тази жалка лъжа
но аз ще взема да й повярвам
да я викам
и повтарям,
докато започна да се
събуждам с нея
да дишам с нея
да бъда с нея,
докато стана нея.
така че,
мое малко чудовище,
времето ти свършва
и става мое
и единствено мое
и ето че,
за да не избледнея аз,
а ти,
ще ти кажа тази отвратителна лъжа
'не гледам към тебе вече',
а ти ще ми повярваш.
точка.

и май че точно това е, което ме гъделичка неприятно. аз ще го кажа и ще ми повярват и после ще бъде нищо.
някак си не ми се почва отначало без това да е свършило или изчерпало, или както там се казва.
и това, което искам е една от онези вечери миналата година, които не се повтарят пак, защото вече се познаваме, а той определя настроението на хората, пък аз търся само едно и точно определено и ако е лошо го поправяме, а ако не - правим го оше по- добро.
още едно от същото, моля.
казват ми се лоши неща.