ела при мен?

има книги, на които трябва да попаднеш в точния момент
тази не го уцели и сега ще ми се върти из главата, ще ми се върти из главата и ще се върти из главта ми
и после там пише:

" Всичко се променя.
Никога нищо не свършва наистина.
Един ден - ако тогава все още изобщо може да се употребява това понятие, ако в края на времето все още има цикъл на светлина и мрак, рисуван от звездите и планетите, които се въртят около тях - една невъобразимо могъща и добронамерена сила ще запретне ръкави, защото моментът най- сетне ще бъде дошъл. Може би няма да сме ние, а другите, с които ще се открием през необятните пусти пространства на космоса. Може би ще си бъдем ние, но много различни от сега - слети в едно общо пулсиращо съзнание или пък еволюирали до степен, в която толкова приличаме на сегашните хора, колкото ние приличаме на зелената еуглена. А може би - честно казано, аз вярвам по- скоро в това - ще си бъдем почти същите. Точно както хората, които са запалили първия огън, са почти същите като онези, които ходят по Луната.
Но един ден те - или ние - ще изпълнят това, към което сме се стремили през всичките десетки и стотици хилядолетия на еволюцията си.
Разбира се, тогава смъртта ще е победена много отдавна. Абсурдната болест с часовников механизъм, заложена във всички форми на живот с единствената цел да поддържа равновесието в ограничената екосистема на една планета, ще е станала напълно излишна в една покорна, гостоприемна, безкрайна вселена от възможности. Животът е кръстоносен поход срещу неживата материя, който ще продължи толкова, колкото е нужно, докато и последната молекула на края на света носи искрицата на съзнанието.
Но един ден ние - те - ще се обърнем назад, за да подадем ръка на всички онези, които не са имали късмета да се родят в новото време.
Всяка форма на живот е оставила ясен отпечатък в материалния свят, през който е преминала, преди да угасне. Следата не избледнява - тя просто се разбърква със следите от всички останали животи, но атомите и вълните й пазят спомена за нея, като частички в един огромен пъзел, умопомрачително многобройни, но все пак краен брой. Задачата от тези следи да бъде възстановен животът, който ги е оставил, изглежда абсурдно сложна и мъчителна, но ако се замислиш какво представляваме и защо сме поставени тук, тя е неизбежна.
И един ден ние ще се събудим отново.
И дори този ден да е след милиони, милиарди години, и дори да се събудим някъде далеч от малката звезда, която помним от предишния си живот, ние няма да знаем това, защото в съня времето е послушно.
И дори да се събудим без телата, с които сме свикнали, аз ще намеря начин да те прегърна."
защото
"Всеки ден в 22:22 знам точно от колко дни не сме се виждали. Всеки път, когато се разделим за толкова дълго, се изненадвам от това как изглеждаш - понякога ми се струваш по- ниска, отколкото си спомням, или пък съм забравил колко обичам устните ти, или за първи път (така ми се струва) виждам стоманеносиво в зелените ти очи, или пък бял косъм в косата ти."
защото
"аз вярвам в любовта на тялото
и ако не излезеш от тази стая, ще те целуна"
или нещо подобно
Богдан Русев