the man Jack

не знам каква е тая тяхна идея за идея за любов,
ама знам, че скоро ще свърши
и това ужасно ми пречи да довърша книгата,
защото с отиващото си лято в онова старо гробище
те съвсем, съвсем ще избледнеят

и не знам защо винаги пише така,
но във всяка една от призрачните му книги
става тъжно
и колкото повече напредва разказът,
толкова по- трудно ми става да продължа нататък

the graveyard book
a fine and a private place
и unkle, най- вече unkle
правят тази зима късна и малко много тъмна
в
мен
правят я зима на много неизпратени съобщения
и на доста НЕнаправени неща,
защото не е правилно и така не трябва,
обаче
този човек
май разбира книгите ми и музиката
и понякога така ми се иска...,
защото вярвам, че...
и аз...
понеже знам...

напоследък мисля с многоточия
напоследък наистина не спя,
защото състоянието, в което сънувам
не е почивка
и всички ние сме самотни души
и по ******** тая книга
и по ******** тази музика

само аз знам
какво си ти за мен

And I'm gonna cry in a space that don't hold my fame

винаги бягам от тия големи тежки думи,
които изглеждат
толкова смешно написани
толкова тромави
не на място,
нелепи в устата ми
понякога се срамувам даже,
че ги мисля

обаче

God knows you're lonely souls

и така нантък
това е от песента, не от мен

аз ще трябва да си пиша жизнения път.

...

имаме котка, която дере и хапе

имаме стая с нито една свободна стена вече

и имам една мечка, която в повечето случаи обира само сълзите или при необходимост се използва за възглавница

не сме обиколили много страни.. даже никак

и с началото на зимата е светло само рано сутрин и поначало е студено

преполовяваме последната година, а на мен ми се иска да е зад мен вече, но никак не ми се иска да изгубя ония часове след лекции, когато убиваш времето, а трябва да учиш, обаче
чашите с горещ шоколад са големи
и понякога много гъделичка

искам да уча с някого
и не искам да уча сама

точно в момента ми се учи много и ми се учи правилно, за да си докажа, че онова дете отпреди 5 години още го има там и още се радва, когато свърши нещо както трябва и го свърши красиво

имам вече къса коса
имам шарени очи
и луничките ми изчезнаха, а си ги искам, защото ми връщат лятото
имам малки ръце
и само една трапчинка
и не знам дали се имам цялата или само ми се иска

и искам да имам думите
ама напоследък нещо липсват
не искам липсите

обаче!

искам светлини и широки улици
дебели книги
и от онези особените филми
искам даже пуканки,

Но Не ги Искам Липсите повече,

защото времето, в което обичах дупките,
ни напусна всичките и никой няма да му даде отново да се върне и само, когато сънуваме се промъкват на пръсти и искат нещо да ми кажат, но не говоря вече езика им и съм забравила правилата и не знам защо те има там, а не би трябвало, но си зад ъглите на завоите и.. на мен ще ми мине.

...

...

обичам да пътувам
и обичам да слушам Остава
но на български повече,
отколкото на английски

щото (и нарочно е 'щото', моля)
им обичах и текстовете
пък сега не мога да се оттърва от музиката

та обичам
да пътувам
на стоп
в автобуси
влакове
самолети
и с колелета
само да въртим километрите
и да променяме посоките

от 'вкъщи' тръгват кораби
излитат самолети
и започват магистрали

пътуващи деца

Cage The Elephant - Back Against The Wall (Official Music Video) -

понякога се чувствам ей така
сякаш някой е опрял гърба ми до стената и няма накъде да се мърда
и в повечето случаи аз съм човекът, който не си оставя изход
и който ти позволява да ми извиваш ръцете
и всичко, което имам да ти казвам
не го казвам
и всичко се струпва на онова тъмно място зад очите
и напоследък
заплашва все по- често и по- често
да се покаже
и Аз Наистина Бода
по- лошо от иглите
по- истински от таралежите
Бягай Надалече от Мен

...

все едно ония два месеца другаде
никога не са били
беше интересно (едва накрая, когато знаех, че остава още толкова малко и свършва)
беше ново
беше странно
беше уморително рано сутрин
и понякога много скучно късно вечер,
ама сега гледам снимките и това момиче на тях
.. не я познавам..
появи се за толкова малко и пак изчезна
не е моята ТиНеСи, защото тогава всичко беше...
не изпитвам нужда пак да съм там
само искам пак така да пътувам
но само да разглеждам
да обикалям
да посещавам
да снимам старите сгради
да следвам калдъръмените им улици
да поглеждам в древните къщи
да седя на слънце пред малките кафета с много цветя
да съм с онази къса, малка рокля
и голямата голяма усмивка
да вървя през ботаническите градини
и готическите дворове
да съм човек, който учи и попива
и се забавлява
и обича
и не става безбожно рано сутрин
и се държи за музиката
като нещото, което бута деня напред
та.. тези два месеца
ги няма в мен

има ги само слънчевите дни
и онзи дворец, в който не погледнах
но обиколих напълно и изцяло другия!

...

мразя skype
а най- много мразя старите връзки
не ги искам
искам да ги изтривам с гумичка
и после нищо да не ме бърка

не знаел що се извинява
че аз ли да знам?!
нито го искам, нито нищо!

...

и още малко


The Shins - Caring is Creepy



или говори си и ти ще се правиш, че е така, а аз ще се правя, че ти вярвам

за пореден път и отново

...

има една песен,
която завинаги ще е свързана
с ранно ставане,
с 5 сутринта,
с магистрали и пълна кола...
та тя ще е свързана
с път,
с някакво бягащо начало,
с хора, които отдавна вече са другаде,
но които оставиха усещането
за дъждовната лудост
на 20годишните -
лудост в шишета,
счупени люлки,
малки блокове
и най- вече Големите Големи Думи
за дните, в които всеки край беше за последно
и всяко увлечение голямата Л...
която остава и трае
и се крие зад прозорците в старата стая
и мирише на ягоди и има сини очи
и тази песен ще връща винаги отново
онова Мен,
което иска всичко да започне отначало,
защото небето тогава беше
толкова красиво,
различно
и едва сега започващо да се открива,
че почти е болезнено да се сещам
за облаците, които пълзяха по него
и за дните, които последваха..
толкова безпосочни,
утопично млади,
че се чудя..
как толкова бързо ги оставих зад гърба си..
само понякога като сега
тази дъждовна, зелена, буйна, моя
лудост ми липсва
и с песента е единственият начин
да си спомня колко сладка беше
...

Stormy Weather - The Kooks - Click here for more amazing videos


и тъй като това не мога да го пропусна...
обичам такива момчета

...

има ги тези периоди, когато вкъщи
нещата никак не са спокойни
някой на нещо е ядосан или малко разочарован
и тогава родителите не са онези Високи хора, които са винаги усмихнати и добри, ами откриваш, че те също си имат мрачните моменти и безпокойствата и пукнатините и мислите къде нещо е тръгнало така накриво, че...
аз разбрах това някъде към 17тата си година
сега е ред на брат ми
само че
в момента мога да слушам и мама и татко и него и понякога те така не се разбират, че на мен ми се плаче
и не че не се обичат
за такъв момент и дума да не става
само че той е 18годишен, а те са големи
и тогава
когато ги чуя всичките тези думи
ми се иска да ги накарам
да разберат
как аз ги виждам
и как аз ги усещам
и колко ги обичам
и как не понасям
всички да са настръхнали
и да бодат
и да мълчат
и да им е стегнато отвътре,
защото това си е моето вкъщи и аз ще го защитавам
защото това си е моето семейство
и то е прекрасно
и вместо да съм там сега
аз съм тук
и докато слънцето
грее
се разхождам по улици с малки магазини и малки кафета
откривам красиви картички
и малки шоколади
а всъщност
само искам да съм там
и всичките да ги прегърна!

признание?

мразя факта, че ... he's not there..

...

тук мога да пиша единствено в петък
единствено в края на тези безумни седмици мога да си позволя да погледна дните, които са минали
без да мисля с нежелание за утре
защото
о, защото
ще мога да спя сън без сънища за пътища
и един хубав ден
ще е Последният Петък!

...

тази вечер в моя град
хората избухват и слушат групата, с която още вуйчо ми припяваше
а ние тук
посрещаме залез през облаци
над ниски къщи, ниски дървета, постоянно пътуващи влакове
залез над нисък град
с няколко изключение и паркове и реки, в които крачетата ми не знаят пътеките и мостовете и хората не подканват
а сякаш се оглеждат да видят
има ли някой по- усмихнат
има ли някой по- спокоен,
когото трябва да настигнат,
защото май тук това е мерилото и всеки се опитва да го стигне
пък аз искам само да се прибирам
и този месец вече да е минал
с дългите
си дълги дни
с правите еднообразни улици със строени сгради еднаква височина еднакъв цвят и тук там малко цветя, които да напомнят, че е лято
че някъде се платя лагерни огньове, досами вълните на морето
че някъде отпиват докрай от дните, който скоро ще свършат
и гледат синевата и пълнят очите си с нея
и се разхождат по скалите на брега
край синеморец
силистар
всички тези южни места с мирис на смокини и сол
и избелели от слънцето дрехи
големи шапки
и време
много дълго, безкрайно наше време, лежащо из пясъка, трупащо се по прашните пътеки към вилите с бели стени, зелени дворове и котки с онзи див блясък в очите
с тавански стаи, пълни със жега и сън и мокри бански и море и онова безгрижие, което те обзема по тези места,
защото тук
дните са различни и всичко е по много и дълго и от отдавна
като когато беше малък и те водеха на семейната лятна почивка, която винаги се влачеше с мързеливи следобеди, малки светли улички
и много много свобода.

...

във вечерите, когато не ме свърта
когато искам да изляза от пашкула, в който всичко бавно се скрива
ми се иска
да не бях взимала разни решения,
защото аз не заблуждавам себе си,
когато казвам, че искам
о, да,
аз ужасно искам всичко,
което мога да взема от теб и повече
и искам
като съвършен егоист само да ми се дава,
за да подхранвам
малкото дете в себе си, което плаче по любимата играчка и в същото време
искам малките мисли на големия човек
и може би утре
най- накрая ще намеря пътя обратно
или пък никога няма,
но още толкова време с глухи думи през хиляда километра разстояние
и уморени очи
и жега
и ежедневие, в което всичко потъва
как да запазя здравия разум,
че така става, когато се уголямяват дните
и така правят хората, за да имат
и имат,
но
аз не искам нищо още да губя
и по дяволите, може би още утре, ще се почувствам на място сред хората, използващи този език
пътуващи в това метро
и няма само да гледам как онази жена с тънкото шалче държи ръката на високия мъж с фотоапарата и
да броя дните,
докато ще слизам по онези стълби надолу, а не нагоре
и няма да бъда променена (само малко по- голяма)
и нито ти
и пак ще е същото и сякаш онези дни никак не ги е имало,
защото можем да ги надскочим
можем да ги накараме да минават бързо
да прелитат по календара
и после на Последния ден
Летището да е пълно със щастливи хора,
които бързат да се излеят от самолетите,
за да могат да бъдат посрешнати и увЕрени,че нищо не се е променило
нищо от чувствата
нищо от погледите
още така жадно ги чакат
още така много ги искат,
че ще бягат, ако трябва, само, за да стиснат ръцете им
и да ги скрият в прегръдките

...

" Ти наистина не разбираш. Аз не искам онова, което искам. Никой не иска онова, което иска. Не и наистина. Какво забавно има в това да получаваш всичко, каквото искаш? Просто ей така, без да означава нещо. Какво?"

Коралайн
Геймън

...

моята разхвърляна, хаотична, разпърпана сесия свърши
много по би ми се искало, вече да е свършило времето в университета, вместо още една година да търкаме плочките по коридорите в опит уж да научим нещо

опа,
ново начало
не ми се мисли за времето там
а
искам да мисля за това лято
като три месеца, в които дните ще се влачат, влачат мързеливи и бавни
светлината ще пълзи по пода
и ще се отразява в тавана,
въздухът ще е солен сутрин и сладък вечер
и ще четем морето
по хората, които си заминават и онези, които остават
синьо лято
като последното лято
преди да станем големи и важни,
когато още беше толкова забавно да четеш книга на покрива и с едно протягане да стигаш сладките и дребни кайсии,
а в тревата в другия двор шумулкат буболечки и лечки и ...

само че сега е лято и то е в софия и още малко само ще е тук, но ...
в момента (може и да е заради последния изпит, може и да е защото не съм доволна) сякаш няма никой и не стигам до желание за разговор, камо ли до темите, защото тези, които искам са далече надалече и странно колко бързо се менят разстоянията с възрастта
та лято без дружката за подкрепа, която се навива на пруимиците ти, взима те след работа, чака те за бира и градини и гръб до гръб... та такова лято не е никаква лято, искам да кажа аз

месец и нещо до заминаването
два месеца до връщането
и още три до другото връщане, което ми изглежда като на цяла вселена разстояние

не става дума за Другите, които понякога се промъкват на пръсти
и скърцат ли скърцат от яд
и се опитват да надничат иззад очите,
а за това, че сега е Сушавото време
с пустинен пясък Сушаво
с хора Сушаво

този град го няма
прекалено тесен е
тесен
и този град, прихлупен от сградите -
няма го

...

вкъщи винаги ме обзема желанието

да чуя големи думи

да правят за мен големи неща

да не спят заради мен

да тичат и пътуват заради мен

и винаги после ми се иска да започна отначало

да разместя хората и себе си

да бъда голям човек

на голяма възраст

да се разхождам бавно

и бавно да гледам

и бавно да мисля

и да не очаквам големите дела

и големите моменти

защото моята стара глава

никога няма да се е занимавала с такива големи

желания

защото ми казаха, че съм глупаво българско студентче, което учи в глупаво българско университетче и ако бях чужденче, нямаше да имам проблеми

само че не съм

и защото не съм

ще изпитват чужденци, които не знаят и "да" да кажат на български, ще ги изпитват за има - няма две минути разговор и то не разговор, а гледане с големи големи очи, а аз ще уча и ще чакам някой да се сети, че освен чужденци в университети те ни учат и българи

само че съм у дома

и дори и ти да не знаеш какво искаш да правиш с мен

без мен

до мен

аз си знам

че без теб

с теб

все някак си ще си намеря пътя

и ако теб те няма

твоя е загубата, момче

ТиНеСи наднича над рамото и никога няма да се запознаете

тя е като онази скитаща Дена, която я отвлякли (или тръгнала доброволно) към Долната Земя и която никога няма да имаш

но която винаги ще помниш

защото със теб

или без теб

просто е по- лесно

или по- сложно

но никога не и по- страшно

средни положения няма

...

не искам сложен живот

the f word

щото
той харесва да пътува
обича да гововри след след няколко малки и още няколко големи
на ръба
когато не е нито нощ, нито още ден
а е съвсем задимено
от цигарите
по пода
и от неприбраните забравени пепелници
и навън още прекалено студено

а
аз се опитвам да ни поставя
в онова
задушаващо
малко
пространство с ограничения
и не
обичам
да почвам
да мисля
за това как беше или как ще бъде

обаче
в новата ми рокля
няма облаци по небето
и никакви триъгълници
малка
завършена
двойка

...

напоследък губя времето си в най вече, само и когато...
та когато, само и най- вече не ми се мисли, говори, пише, учи
отварям flickr
и за два/ три часа напълно ме няма
гледам синьото небе в загреб или съм с онази жена, минала през берлин и после англия, после в сащ и пак берлин и всички снимки са слънчеви
със синьо или жълто
и няма помен от старите жилища като тези тук, не романтичните, а занемарените и изглежда ужасно лесно да си щастлив
да се разхождаш из малките пазари за подправки и цветя
и после в светла кухня да забъркваш магии
и да имаш рижа котка
да правиш много снимки
да говориш много езици
и си мисля... на нас това ни липсва.. тази свобода да тръгнеш с къщата на гърба си и да...
защото май наистина не е толкова трудно
да напуснеш границите на тази малка страна
не за да не се върнеш
а за да видиш
и да си малко по- друг
малко по- различен
по- нов и по- зареден, даже и отначало малко потиснат, защото
кой иска хубавото и лятото да свършват?

после съм съвсем, съвсем празна и очите ми са червени
и спя като котка
толкова много и толкова свита, защото за една вечер външен свят не ми трябва

и после телефонът звъни
и обичайните настроения чакат на вратата