става традиция да се връщам в дни, които отдавна вече липсват
или са се случвали веднъж
и след това са оставяли усещането за тънка вечер
с много възможности
най-вече със смях

'I've still got sand in my shoes
And I can't shake the thought of you'

надолу по дървената пътечка аз 'припкам'
каза го с тих смях
в дъното се чуваше започващият Metropolis
а нощта, примесена с деня беше пясъчно-безбрежна
и аз не припках
аз бягах
и не бягах от него, от тях, от себе си
бягах, за да остана там
напред и после обратно
удължаваш, доколкото ти позволява радостта
компромис с теб за чувство на безвремие

слънце, което след залез се крие в пясъка
след толкова много часове все още е гъделичкащо - топъл
стоях си със затворени очи и наоколо се радваха на Tracy Chapman
ухаеше на сладки бонбони, нетърпение, горещина и много щастливи усмивки,
които ловят моментите, а не ги изпускат
на задържани часове,
защото тогава можехме много неща
и ни чакаха много пътища
през спуснатите клепачи прониква все пак малко празнична, шумна светлина
чуваш затварящите магазини и пред теб е целият смях,
който се събира в малкото ти, дребно, много живо тяло

да стоиш на едно място е недопустимо
да не се усмихваш е недопустимо
да не усещаш сладостта в този глас е недопустимо!

'I've still got sand in my shoes
And I can't shake the thought of you'


п.п.
Милена не се смей
освен с добро

и все пак вестоносецът... можеше да усети

ще бъде някога
смехът ти в моето
днес, а дотогава
ще живее скучното сега
само, моля те,
не му позволявай
да остава във вчера


след курс с бели листи - улица с край градина
и от къща, цялата в сиво с привкус на небрежни летни следобеди, някой обещаваше на висок глас lights will guide you home... and i will try to fix you (нежно и много близко) и от отворените прозорци думите се нареждаха във въздуха, така че да го оцветят и да носят заряда на онзи различен, жив ритъм, който чака в изреченията на счупения вик и който ще увлича друг.

защото обективно погледнато днес беше денят с проблематичните въпроси за:

• желани пътувания, които очите виждат... но ръцете не могат да докоснат
• морета, които преливат извън думите
• ароматно сладко от бодливи малини и залези над стари врати от ябълкови дървета
• уловен в чадърите вятър от затварящи се мигли и безвремието на ваканции от 6о секунди
• хората, които носят 'вкъщи' в себе си и никога не губят пътеката между завоите, и с радостта, отпечатана по извивките на лицата, не затварят летата в бутилки
• способността цялото ти небе да се събере в един човек и да няма нужда от други граници

играта на самостоятелни асоциации заплита все повече и повече идеята, че собственият ни хаос е същество с очертания, които излизат извън нашите, но не се губят

знаех, че частите съвпадат

но видях как се разпръскват.

опитват се да възпитават чувство за ред
да ти обясняват, че не можеш да бъдеш моделиран
че не можеш да бъдеш приготвен, внимателно създаден за друг
че сам избираш себе си
че тънките линии, които те държат цял са много здрави, въпреки привидната им крехкост
че да гледаш напред и да знаеш, че няма да се спънеш е нещо разбираемо, но че то НЕ трябва да се приема за даденост
че множеството избори очертават окончателно пътя, който се извива според собствените ти представи в рамка
че чувството за споделен и завърнал се ден е остатък от мъгливите облаци, които някога си бил и че то не се вписва в общата картина на улегнал, твърд поглед
че заедно с дръпнатите завеси и закритите прозорци, светнатите лампи и чувството, че червеното вече не ти отива идват кротките вечери на омръзналото ми НЕочакване
а аз казвам, че :
.снимките все още пазят заредените спомени, готови да избухнат
.пътят никога не е окончателно избран, оформен и създаден
.началото на радостта се крие в събуждането за деня
.онези, забравените дракони пак ще танцуват и ще оставят зад себе си реално разрушение и живи усмивки на движещо се разнообразие с вкус на приключения и слава
.онзи зимен следобед с меденки и сняг, аромат на мандарини и приближаващи празници, с не толкова щастливо, но уютно и сърдечно изпращане ще се повтори пак, но този път по-топъл и по-познат
.странните аромати водят живота след себе си и му разказват приказки, а той ги сънува.

След весела Му Трябва Малко надежда

няма вече песимистично малко човече
то порастна голямо

резенчетата в постелятата спряха да ухаят
когато изпозлваш една възможност
прекалено често, тя губи желание
да я опитваш вечер и на зазоряване

ако мога да увличам
оптимизмът ми ще бъде лимон,
разчертан из миглите
с дъх на цигара

в онази кутийка цялата съм аз
собственоръчно изгладена,
ясно очертана, с червен шал са вързани очите...
прилежно моделирана

циничен оптимизъм с моите очи
ще гледа към моето лице
а ще слуша с неговите уши

шибано

сериозно
тази година трябваше да я застопоря
да е превъртя
изоставя
надбягам
пребия до всеки един глупав, празен ден
да бъда съвсем друга
да познавам съвсем други хора
да говоря съвсем други неща
да имам съвсем други разбирания

пукнатините на моята тераса са толкова тънки, че вятърът минава на струйки през тях
човек се спъва в мрежата
и висулките от миди са не на място, също като мен
нека някой да пее това, което аз искам да чуя

загубено е
стават неща, които не трябва да стават, не бива да стават така...блъскат зад клепачите ми упорито
и много изнервящо

ако мразя нещо, то е да губя някого
ей така, без да мога да кажа нещо
и си стоя по средата, безучастно и много безсилно
и гневно... на мен си най-вече

все едно съм чакала цяла една година, за да излея цялата плетеница от обърквания, сбърквания, изпадания и откъсвания, скъсвания, прекъсвания и се връщат сега, наведнъж, като дъждовете

лично ли?
вече няма нищо лично
нито увличащо, няма интересни интонации, произношения на чудни думи, няма сънливи тераси, нито спокойни следобеди
няма тънки первази, нито промъкващо се очакване
липсват скъсани билети за нови пътища, липсва привкусът на есенно небе, наситен въздух, липса тръпката от близостта с ръба... какво говоря, липсва самият ръб

няма нищо лично
има липса на контакт
нормален, разбираем
липсва ми контактът, онзи нормалният, близкият, много хубавият тих контакт

...
хората били многоточия
многоточията не са хора