...

средно аритметично
(а мразя всяка математика)
един час поне
всеки ден
прекарвам в заплитане на
нощта в косите ти,
докато загубя броя на желанията,
които искам да ти споделя,
за да може отновода се събудя в
слънчевото петно на погледа ти -
вече толкова удавено в тебе,
че дори и зелените й въздишки -
долу -
в очните дъна
(забити са в стената между нея
и спънатите ти пръсти)
не могат да те измъкнат.
докато палиш цигара от
цигара
и събличаш удоволствието на
вечерта,
последният остър ръб на
отсъствието ти
се губи в мъглата.
иди че гони дъжда от очите ми.
един човек скача и пищи
радостно Ура,
защото нанизът от мъниста
около врата й
мрази въздуха
водата
живота
и свлича боята от картините,
рисува морета и кораби
в краката ми,
събужда птиците в червено,
отваря прозорци от счупени бутилки
дим и джин,
но без водка,
дразни разни ранени китари.
една капка кръв на пода.
извинявай, че порязах
смеха ти.
край.