...

станем ли на път
ще ти кажа 'пътят е
състояние на душата така,
както младостта живее в очите
въпреки бръчките
белите нишки на мислите и
онова потрепване в крайчеца
на устата'

вечер подслушваш
шепота на обувките
тръгваш по техните пътеки нагоре и помниш ли
бурените досами обаците
по- сиви от сивото
на дъха ти между пръстите
две спирания време
и са минали два часа - години
събран си в шепи -
самотен завой по онази магистрала,
която те води извън Голямото

--------

'странни плодове висят по клоните на дърветата'
пътят се процежда на струйки
оцветява ги в
червено
и
заСпива.

прекрасният нов свят се разби в ранни зори и докато всички мислят за големи неща, умореният вятър най- сетне утихна
и без това е глупаво да го спират с разни нищожни строежи и весели къщи във весели цветове, които всъщност лъжат
хотелът на ъгъла е самотен...

"до тротоара пред мен стои черен автомобил. той блести под дъжда като лакиран. забавно ми е да наблюдавам в неговото черно огледало улицата - един тъмен свят, в чиято нощ изникват и се топят силуетите на хора, коне и коли..."

та нейният силует е красив, ей така без да го знае, се набива в очите и си остава там. събира по пет сезона в шепите си, като последният е винаги преходен и нищо повече. не знае, че й казват ТиНеСи. аз обаче я чух, докато бълнува.

и е време да уцели момента, в който нишката е изтъркана до степен на непоносимост. понякога хората си тръгват... понякога си тръгваш ти.








на ТиНеСи не й се тръгва.