...

ден : вече забравих кой си

напоследък връзват едната ми ръка зад гърба,
другата разперват сред звездите и ме бутат да се давя из небето (справям се в морето.. като ютия, но горе има прекалено много течения, за да бъдат уловени и прекалено малко хора, за да попаднеш на спасителен пояс)
аз си стискам зъби и мълча, защото това е, което мога да правя
не мълчах обаче, когато с кичурите коса на .... сплитахме въже, за да стигнем до сухото дърво в двора ( така ми се иска да не е череша) и да намалим звука на трамваите... на следващия ден просто използвахме стълбите
човечето взе ножица, затвори очи - зад очите му избухна вселена, и отряза. после стана нощ и зад клепачите тъма
човечето каза, че ще търси къде летуват зимите, а когато се изгуби (защото това ще стане), ще седне на някой объл камък и ще заплаче. сълзите му ще се превърнат на ледена пързалка надолу към топлото и то ще се спусне по нея в долина с мед. медът ще го спаси от гладна смърт и жажда, а то ще се превърне в пчела. и няма да му липсва нито погледът, нито разните студени черти, а само мислите - листа в главата, които ще остави до камъка, за да може някой да ги подмине, друг да ги настъпе или свие на цигара, да запали огън с тях, та да се процеди дим на струйка или изобщо да не ги забележи, или разбере, а само да кима с глава, за да не изглежда глупав... в очите на една пчела

напоследък връзват едната ми ръка зад гърба,
а другата разперват в мрака зад прозорците - за шест часа преброих шест прехода - от ден към нощ, от зелено към златно, от дълго към късото, от третата буква до мен, не ми се стига по - надалеч..
никой не вярва, че страхът може да е естественото състояние на очите ми
аз съм писмо,
сплетено на плитка -
ред по ред
се разплитат
възлите
нека да почакаме до следващия път и какво ако тогава никой не върти огън, а Косата го няма и никой Никой не търси имел..

напоследък връзват едната ми ръка зад гърба