планът за утре претърпя леки промени
вече няма да сънувам как вървим по тъмния път и изчезваме в здрача.. два съвсем неясни силуета, които нямат идея къде отиват
а ще бъде хубав ден за малка разходка извън мен и извън... мотивирана съм да говоря, за да не забравя
не видях една усмивка, а напоследък толкова неща ми напомнят за нея, че се прокрадва на пръсти зад клепачите и изпитвам нужда да се знае... пука ми
интересува ме
не искам да съм прекъсната връзка
после съм Зло, после два реда от Виетнам,а след това... малка обърквация на леглото, три филма и колко тривиални сме станали?
един телефонен номер и някакви сериозни мисли, които имам още да издебвам, за да се съглася или да кажа твЪрдо нЕ
от обърканата гледна точка на този странник всичко, което правиш, когато си щастлив и заявяваш на другите 'не ми е все едно', е опит за притежание
някои импулсивни постъпки не трябва да се спират, прекъсват, а трябва да се следват, за да не се окаже след това, че всъщност съжаляваш
благоразумието е удобно, но не винаги и да спреш нещо хубаво, защото е такова, а има малко време да съществува, е ... глУпост и няма да се убедя в противното.
точка.
red hot chili peppers
dido
chemical brothers
и сетове, които слушам за първи път, но са на място
имам две седмици и нещо
две седмици и нещо
две седмици и нещо
.
27.4.07
...
бездънна моя,
очите ти са море,
в
което удавниците
целуват слънчевите лъчи
и молят въздуха
да не напуска дробовете им,
псуват цигарите,
всичко, което краде живот,
увиват цвета на ирисите ти
около пръстите си
и сочат небето,
облаците,
мен
и плюят нещастния
си късмет
да се влюбят точно в теб,
точно сега,
когато морското приключение
започва
и всичкото време на
света е тяхно,
свито в устните
им,
в дъха.
бездънна моя,
аз се удавих,
когато луната
се издигна над
звездите,
и ги оставих само с теб
прости ми,
че потъвам всеки път сам
в мислите ти.
те откраднаха цвета ти
после нагло
мен сочиха.
моята връзка е приключена
и празна.
с теб и без теб
нямам граници..
аз съм ничия земя,
а хоризонтът
не е права линия,
раздел между красивото
и обикновения ден
на уморен
любовник на плажа...
бездънна моя,
очите ти са море,
в което другите още се давят,
а аз дишам живот!
не е в природата ми да се задоволявам с малко
не е в природата ми да се правя, че за един ден и ще забравя големите му малки думи и ще се усмихвам по същия начин
това не е урок, по който да бъда научена как да се държа, нито пък е нещо като глупаво наказание, заради това, което избрах
а не избрах лесния път и защото не го направих ще стискам зъби
за две седмици може да и да те е страх, че ще стана част от деня, която ще е трудно да оставиш, обаче...
май ще спра дотук.
очите ти са море,
в
което удавниците
целуват слънчевите лъчи
и молят въздуха
да не напуска дробовете им,
псуват цигарите,
всичко, което краде живот,
увиват цвета на ирисите ти
около пръстите си
и сочат небето,
облаците,
мен
и плюят нещастния
си късмет
да се влюбят точно в теб,
точно сега,
когато морското приключение
започва
и всичкото време на
света е тяхно,
свито в устните
им,
в дъха.
бездънна моя,
аз се удавих,
когато луната
се издигна над
звездите,
и ги оставих само с теб
прости ми,
че потъвам всеки път сам
в мислите ти.
те откраднаха цвета ти
после нагло
мен сочиха.
моята връзка е приключена
и празна.
с теб и без теб
нямам граници..
аз съм ничия земя,
а хоризонтът
не е права линия,
раздел между красивото
и обикновения ден
на уморен
любовник на плажа...
бездънна моя,
очите ти са море,
в което другите още се давят,
а аз дишам живот!
не е в природата ми да се задоволявам с малко
не е в природата ми да се правя, че за един ден и ще забравя големите му малки думи и ще се усмихвам по същия начин
това не е урок, по който да бъда научена как да се държа, нито пък е нещо като глупаво наказание, заради това, което избрах
а не избрах лесния път и защото не го направих ще стискам зъби
за две седмици може да и да те е страх, че ще стана част от деня, която ще е трудно да оставиш, обаче...
май ще спра дотук.
8.4.07
...
април е месецът, от който се страхувам
април е месецът, в който не позволявам на очите си да се разхождат, да виждат, да се усмихват
април беше преди година време, но е още в мен
и ако не забелязват, той е тръпка в гласа ми, бръчица на челото, спирачка на думите
спънка да ти кажа
морската си е същата.. но вечер внимавам къде вървя и в раницата ми нищо не тежи,по пейките няма следа от мен и няма да има..в тези часове не виждам морето.. искам да съм малко по- различна
спомянш ли си момчето, което щях да бъда
нося го под ключицата - ей там го крия
и то чака, чака да бъда пак същата дупка, изгубен дребен
всичко се връща
глупости
мен ме няма
затова и ей така ще те пусна, от ръцете си ще те пусна
мисли, каквото искаш.
видях сянката ти да се разлива по терасата,по- самотна от мен, но също толкова остра
зеленото този път не боде очите ми, макар че също като преди обилно и красиво вали, въздухът е тръпкав и свеж, наситен с озон като преди буря
буря няма
само статично напрежение, което не отпуска
искам да извия ръцете на април зад гърба му, съвсем безпомощен да го оставя
искам да му се изплезя
с пръст да го соча
и да се смея
...
наистина ли мина година
...
април е месецът, в който не позволявам на очите си да се разхождат, да виждат, да се усмихват
април беше преди година време, но е още в мен
и ако не забелязват, той е тръпка в гласа ми, бръчица на челото, спирачка на думите
спънка да ти кажа
морската си е същата.. но вечер внимавам къде вървя и в раницата ми нищо не тежи,по пейките няма следа от мен и няма да има..в тези часове не виждам морето.. искам да съм малко по- различна
спомянш ли си момчето, което щях да бъда
нося го под ключицата - ей там го крия
и то чака, чака да бъда пак същата дупка, изгубен дребен
всичко се връща
глупости
мен ме няма
затова и ей така ще те пусна, от ръцете си ще те пусна
мисли, каквото искаш.
видях сянката ти да се разлива по терасата,по- самотна от мен, но също толкова остра
зеленото този път не боде очите ми, макар че също като преди обилно и красиво вали, въздухът е тръпкав и свеж, наситен с озон като преди буря
буря няма
само статично напрежение, което не отпуска
искам да извия ръцете на април зад гърба му, съвсем безпомощен да го оставя
искам да му се изплезя
с пръст да го соча
и да се смея
...
наистина ли мина година
...
7.4.07
Де оня глас
Де оня глас
Що пролет се е запролетила, що чудо! Нагоре да погледнеш, ширнало се едно небе, хем широко, хем дълбоко, хем чисто, чисто, като моминска пазва. Надолу очи да метнеш, кипнала оная ми ти земя, напращели ония ми ти младоци, надули се ония ми ти пъпки по фиданките, аха- аха, ще запукат, ще затряскат и ще накарат Тотка, младата вдовичка, дето се е качила на кладенеца, уж въже на дюлята да връзва за прането, а окото й шари се оттатък плета, да ахне и да тупне от страх в коритото.
Един чер като дявол скорец си опитва флейтата на големия орех у Павлеви. Извие, извие на тънко, изчурули нещо, та ти замае главата, па го скъса изведнъж, спре и тъй си остане, заплеснат в слънцето.
Отвънка на двора, по риза, с възпретнати ръкави и гологлав, Павли поправя колата и рукани млада букачка.
Уж върти руканя, пък едното му око се нависоко мери и плета прескача, та пронизва през дюлята чак.
- Добър ти ден, комшийке - провиква се ни в едно време и бръсва вити къдри от потно чело. - Дюли ли береш срещу Връбница?
- Дюли, дюли, бат'Павле! Ще ли ти се да ти откъсна?
- Нека зреят, нека! Кога си ги сам откъсна, по им усещам сладкото.
- Ще откъснеш, ама знам ли? Много ни е лошо кучето.
- Не му чувам гласа нещо от вчера. Да не е умряло?
- Умряло е то! Нищо му няма, ами старите отидоха на воденица и то се помъкнало подир колата. Уж щяха снощи да си дойдат, пък то, мливари се много натрупали, та и днес надали щели да втасат, ми рече чичо Петър.
- Значи саминка си дома.
- Само здравче на камъче. Уж дружки щяха да идат да ме викат да идем да накърмим телците в гората, пък и те не дойдоха. И аз си нямам кърмило. Ще ли ми дадеш едно кринче? Като си дойдат нашите, ще ти го върна.
- За тебе щом е, Тотке, и шапката от главата си давам.
- Ха- хооо... че ти си я вече дал. Нали виждаш, че си гологлав.
- Ето я, тук е, до дръвника. Свалих я, че ме хвърли в огън, като те видях.
- Хуууу! ... Ела да те полея с кофата тогава.
- Остави шегата, а вземи съд и ела си гребни кърмило, че аз ще излизам скоро.
Причеса се Тотка, приглади се, нареди плитка до плитка, завъртя две колелета червило на бузите, колкото две петолевки, излезе, стрелна очи надолу и нагоре по глухата улица и забърза към Павлеви. Върви и тресе набита снага, а буйни й гърди рипкат под ризата като малки прасенца в торба. Боса, въздръгнала тънка пола под колене, уж ситни, а земята се люлее под нея.. спря и нито почука, нито повика, а само ключалката изчатка и пак след нея се затвори.
Възправен на пруста, счупил ръце на тънка половина, сирак Павел, дето колко китки е взел от момите и колко сопи е ял гърбът му от бащите им, не може и даскал Петко им улови сметката, се хили и белите му зъби лъскат на слънце като елмазени.
- Гледай ти късмет! Тъкммо притегнах колата и се канех на лов тая вечер да ида, а то кошутата сама ми дойде по бял ден вкъщи.
- Ха-хоо... Кошута, ами? Цяла мецана!
- Каквото щеш, го речи, ама едър лов и толкоз.
- Стига, стига си бил шеги с мене, ами напълни ми кринчето, че бързам.
- Кърмилото е под сушината зад хамбара. Отвори и си вземи, колкото ти трябва.
- Амии!.. В чужда къща.. Как тъй?
- За чужда ли смяташ моята къща?
- Оле бат'Павле, жив да ми си, сипни ми, пък аз ще чакам тук до стълбата.
- Да беше вино или ракия, да ти сипна, колкото щеш, ама с кърмило ръцете си не праша. Влез де! Вземи си!
- Ами ако нещо открадна?
- Цялата къща с мене заедно да вдигнеш, Тотке, пак ти е простено.
- Спни ми бе, бат'Павле! Колко си лощ! Ей сега дружките ми ще викнат у дома.
Павли завързва някаква ремъчка на чантата, потрива се и сякаш не я чува.
- Боже, лош човек! И аз ще ида да си взема самичка, ама ако ти се не разсърдя! Тъй да знаеш! Сърдита съм!
- А, а, щом има сръдня, и аз тогава ще дойда с тебе.
- Не ща те! Не ща те! Аз сама ще ида - мръщи се уж Тотка и свива чевръсто зад хамбара. Несварила прага да пристъпи, и Павли влазя след нея.
- - Олеле, бат'Павле, какво правиш?
- Тотке! Изгоро! Луда си, Тотке, и палава, ала си само на думи. Помниш ли, преди да се ожениш, у Стайкини кога ме подстрои, та посегнах, а ти писна и събрахме цялата седянка? Все тъй ти стрелкат очите, вссе още по тебе лудуват момците и все тъй ли пискаш и викаш, когато някой ти посегне?...
Една жилеста ръка е вкопча като колан през кръста. Опряна с гръб в стената, с отметната глава встрани, цяла премалняла, Тотка едва прошепнва:
- Олеле, бат'Павле.. Не викам вече.. Не пискам,,, Де оня глас момински?.. Де оня глас!..
Кринчето пада от ръцете й. Търкулва се в ъгъла, залюлява се на едно място като пияно, залюлява се и се захлупва на очи.
Чудомир!
когато ти е тъжно... намери си Чудомир.
Що пролет се е запролетила, що чудо! Нагоре да погледнеш, ширнало се едно небе, хем широко, хем дълбоко, хем чисто, чисто, като моминска пазва. Надолу очи да метнеш, кипнала оная ми ти земя, напращели ония ми ти младоци, надули се ония ми ти пъпки по фиданките, аха- аха, ще запукат, ще затряскат и ще накарат Тотка, младата вдовичка, дето се е качила на кладенеца, уж въже на дюлята да връзва за прането, а окото й шари се оттатък плета, да ахне и да тупне от страх в коритото.
Един чер като дявол скорец си опитва флейтата на големия орех у Павлеви. Извие, извие на тънко, изчурули нещо, та ти замае главата, па го скъса изведнъж, спре и тъй си остане, заплеснат в слънцето.
Отвънка на двора, по риза, с възпретнати ръкави и гологлав, Павли поправя колата и рукани млада букачка.
Уж върти руканя, пък едното му око се нависоко мери и плета прескача, та пронизва през дюлята чак.
- Добър ти ден, комшийке - провиква се ни в едно време и бръсва вити къдри от потно чело. - Дюли ли береш срещу Връбница?
- Дюли, дюли, бат'Павле! Ще ли ти се да ти откъсна?
- Нека зреят, нека! Кога си ги сам откъсна, по им усещам сладкото.
- Ще откъснеш, ама знам ли? Много ни е лошо кучето.
- Не му чувам гласа нещо от вчера. Да не е умряло?
- Умряло е то! Нищо му няма, ами старите отидоха на воденица и то се помъкнало подир колата. Уж щяха снощи да си дойдат, пък то, мливари се много натрупали, та и днес надали щели да втасат, ми рече чичо Петър.
- Значи саминка си дома.
- Само здравче на камъче. Уж дружки щяха да идат да ме викат да идем да накърмим телците в гората, пък и те не дойдоха. И аз си нямам кърмило. Ще ли ми дадеш едно кринче? Като си дойдат нашите, ще ти го върна.
- За тебе щом е, Тотке, и шапката от главата си давам.
- Ха- хооо... че ти си я вече дал. Нали виждаш, че си гологлав.
- Ето я, тук е, до дръвника. Свалих я, че ме хвърли в огън, като те видях.
- Хуууу! ... Ела да те полея с кофата тогава.
- Остави шегата, а вземи съд и ела си гребни кърмило, че аз ще излизам скоро.
Причеса се Тотка, приглади се, нареди плитка до плитка, завъртя две колелета червило на бузите, колкото две петолевки, излезе, стрелна очи надолу и нагоре по глухата улица и забърза към Павлеви. Върви и тресе набита снага, а буйни й гърди рипкат под ризата като малки прасенца в торба. Боса, въздръгнала тънка пола под колене, уж ситни, а земята се люлее под нея.. спря и нито почука, нито повика, а само ключалката изчатка и пак след нея се затвори.
Възправен на пруста, счупил ръце на тънка половина, сирак Павел, дето колко китки е взел от момите и колко сопи е ял гърбът му от бащите им, не може и даскал Петко им улови сметката, се хили и белите му зъби лъскат на слънце като елмазени.
- Гледай ти късмет! Тъкммо притегнах колата и се канех на лов тая вечер да ида, а то кошутата сама ми дойде по бял ден вкъщи.
- Ха-хоо... Кошута, ами? Цяла мецана!
- Каквото щеш, го речи, ама едър лов и толкоз.
- Стига, стига си бил шеги с мене, ами напълни ми кринчето, че бързам.
- Кърмилото е под сушината зад хамбара. Отвори и си вземи, колкото ти трябва.
- Амии!.. В чужда къща.. Как тъй?
- За чужда ли смяташ моята къща?
- Оле бат'Павле, жив да ми си, сипни ми, пък аз ще чакам тук до стълбата.
- Да беше вино или ракия, да ти сипна, колкото щеш, ама с кърмило ръцете си не праша. Влез де! Вземи си!
- Ами ако нещо открадна?
- Цялата къща с мене заедно да вдигнеш, Тотке, пак ти е простено.
- Спни ми бе, бат'Павле! Колко си лощ! Ей сега дружките ми ще викнат у дома.
Павли завързва някаква ремъчка на чантата, потрива се и сякаш не я чува.
- Боже, лош човек! И аз ще ида да си взема самичка, ама ако ти се не разсърдя! Тъй да знаеш! Сърдита съм!
- А, а, щом има сръдня, и аз тогава ще дойда с тебе.
- Не ща те! Не ща те! Аз сама ще ида - мръщи се уж Тотка и свива чевръсто зад хамбара. Несварила прага да пристъпи, и Павли влазя след нея.
- - Олеле, бат'Павле, какво правиш?
- Тотке! Изгоро! Луда си, Тотке, и палава, ала си само на думи. Помниш ли, преди да се ожениш, у Стайкини кога ме подстрои, та посегнах, а ти писна и събрахме цялата седянка? Все тъй ти стрелкат очите, вссе още по тебе лудуват момците и все тъй ли пискаш и викаш, когато някой ти посегне?...
Една жилеста ръка е вкопча като колан през кръста. Опряна с гръб в стената, с отметната глава встрани, цяла премалняла, Тотка едва прошепнва:
- Олеле, бат'Павле.. Не викам вече.. Не пискам,,, Де оня глас момински?.. Де оня глас!..
Кринчето пада от ръцете й. Търкулва се в ъгъла, залюлява се на едно място като пияно, залюлява се и се захлупва на очи.
Чудомир!
когато ти е тъжно... намери си Чудомир.
6.4.07
...
(by cattish)
та.. да
събуди се
събуди се
никакво мълчание вече
говори ми се с удивителни
а ти не говориш удивително!
4.4.07
моята гледна точка е замъглена
тя е съвсем затъмнена
и на моменти й е много добре на ъгъла на леглото
вашите сенки са надвесени над вратата... моята е надвесена над мене си
ако вие тръгвате, ние двете сме наоколо и махаме из въздуха с ръце, за да гоним призраци.. или лошите мисли от главите
после виждаме в червено и в червено са силуетите ви и в малкия въздух на стаята думите са алени.. няма място за незабравки
когато хубавите неща са на път да се случат и вече са живи в мислите ти, времето сякаш спира.. и когато стане ясно, че плановете са, за да бъдат неизпълвани, то се забързва и забързва и го изпълваш с какво ли не, само да не мислиш за 'какво щеше да бъде' и 'какво щеше да се случи'.. тоест 'ако'-тата отново оживяват
преди една година време вървях по същия път както днес, само че без разница и пак миришеше на цъфнали дървета
обаче беше вечер и в ръцете си имах една чисто нова АЗ.. за около седмица..седмица и нещо. и беше хубаво
защото беше неизвестно. от онова Неизвестно с приятните тръпки и усещането, че се държиш здраво за онази връвчица в себе си, която на никаква цена не трябва да се къса. онази много тънката, много красивата и много твоята.
а сега сме на някакъв връх и небето даже е червено, докато слънцето залязва и огрява най- неочакваното място, което открихме там. сред започнати и оставени сгради - вкопан път, зад него блок, а пред него вековно дърво с табелка. не причинявайте зло на дървото. не го сечете. не се топлете с него. под кулата лъчите на слънцето и облаци в розово. небето отново в драперии и приглушен звук от коли. а после сме вътре.
виждам ви в червено.
тя е съвсем затъмнена
и на моменти й е много добре на ъгъла на леглото
вашите сенки са надвесени над вратата... моята е надвесена над мене си
ако вие тръгвате, ние двете сме наоколо и махаме из въздуха с ръце, за да гоним призраци.. или лошите мисли от главите
после виждаме в червено и в червено са силуетите ви и в малкия въздух на стаята думите са алени.. няма място за незабравки
когато хубавите неща са на път да се случат и вече са живи в мислите ти, времето сякаш спира.. и когато стане ясно, че плановете са, за да бъдат неизпълвани, то се забързва и забързва и го изпълваш с какво ли не, само да не мислиш за 'какво щеше да бъде' и 'какво щеше да се случи'.. тоест 'ако'-тата отново оживяват
преди една година време вървях по същия път както днес, само че без разница и пак миришеше на цъфнали дървета
обаче беше вечер и в ръцете си имах една чисто нова АЗ.. за около седмица..седмица и нещо. и беше хубаво
защото беше неизвестно. от онова Неизвестно с приятните тръпки и усещането, че се държиш здраво за онази връвчица в себе си, която на никаква цена не трябва да се къса. онази много тънката, много красивата и много твоята.
а сега сме на някакъв връх и небето даже е червено, докато слънцето залязва и огрява най- неочакваното място, което открихме там. сред започнати и оставени сгради - вкопан път, зад него блок, а пред него вековно дърво с табелка. не причинявайте зло на дървото. не го сечете. не се топлете с него. под кулата лъчите на слънцето и облаци в розово. небето отново в драперии и приглушен звук от коли. а после сме вътре.
виждам ви в червено.
1.4.07
...
мириша на трева и цигари
мириша на Гърция
мириша на ска музика и на разни хора, които ми обясняват, че трябва да съм усмихната, понеже такава ме помнят и такава ме знаят
big deal
аз се променям
и съм такава, каквато съм в главата си
не, ти не може да се прибереш с мен
даже и да искам
ше си останеш там - утре ще свириш и край.
после ще ти мине и на мен ще ми мине.. и даже няма да си спомням музиката, понеже няма да ме има
мхм... не.
в кожата ми е попил ароматът на някакъв нов ден и честно казано, предпочитам да съм по пътищата за Търново ( зашо не), а не да чакам да свършите някъде си и после като една от многото да кажа 'хееей'
мириша на нов ден, в който няма място за теб, а за някого, който ми казва 'бъди каквото си, а нека става, каквото ше'
и после ще съмне в очите ми, а ти ще стоиш сам на бара и с твоя измъчен английски (моят не е по- добър), ще се опитваш да си поръчаш доза усмивки...
най- лесно е просто да обърна гръб и да спя
гледай ме как се отдалечавам (част 2)
мириша на Гърция
мириша на ска музика и на разни хора, които ми обясняват, че трябва да съм усмихната, понеже такава ме помнят и такава ме знаят
big deal
аз се променям
и съм такава, каквато съм в главата си
не, ти не може да се прибереш с мен
даже и да искам
ше си останеш там - утре ще свириш и край.
после ще ти мине и на мен ще ми мине.. и даже няма да си спомням музиката, понеже няма да ме има
мхм... не.
в кожата ми е попил ароматът на някакъв нов ден и честно казано, предпочитам да съм по пътищата за Търново ( зашо не), а не да чакам да свършите някъде си и после като една от многото да кажа 'хееей'
мириша на нов ден, в който няма място за теб, а за някого, който ми казва 'бъди каквото си, а нека става, каквото ше'
и после ще съмне в очите ми, а ти ще стоиш сам на бара и с твоя измъчен английски (моят не е по- добър), ще се опитваш да си поръчаш доза усмивки...
най- лесно е просто да обърна гръб и да спя
гледай ме как се отдалечавам (част 2)
Subscribe to:
Posts (Atom)