спи ми се
обаче
обичам те или не
обичаш ме или не

тази година свърши.

the man Jack

не знам каква е тая тяхна идея за идея за любов,
ама знам, че скоро ще свърши
и това ужасно ми пречи да довърша книгата,
защото с отиващото си лято в онова старо гробище
те съвсем, съвсем ще избледнеят

и не знам защо винаги пише така,
но във всяка една от призрачните му книги
става тъжно
и колкото повече напредва разказът,
толкова по- трудно ми става да продължа нататък

the graveyard book
a fine and a private place
и unkle, най- вече unkle
правят тази зима късна и малко много тъмна
в
мен
правят я зима на много неизпратени съобщения
и на доста НЕнаправени неща,
защото не е правилно и така не трябва,
обаче
този човек
май разбира книгите ми и музиката
и понякога така ми се иска...,
защото вярвам, че...
и аз...
понеже знам...

напоследък мисля с многоточия
напоследък наистина не спя,
защото състоянието, в което сънувам
не е почивка
и всички ние сме самотни души
и по ******** тая книга
и по ******** тази музика

само аз знам
какво си ти за мен

And I'm gonna cry in a space that don't hold my fame

винаги бягам от тия големи тежки думи,
които изглеждат
толкова смешно написани
толкова тромави
не на място,
нелепи в устата ми
понякога се срамувам даже,
че ги мисля

обаче

God knows you're lonely souls

и така нантък
това е от песента, не от мен

аз ще трябва да си пиша жизнения път.

...

имаме котка, която дере и хапе

имаме стая с нито една свободна стена вече

и имам една мечка, която в повечето случаи обира само сълзите или при необходимост се използва за възглавница

не сме обиколили много страни.. даже никак

и с началото на зимата е светло само рано сутрин и поначало е студено

преполовяваме последната година, а на мен ми се иска да е зад мен вече, но никак не ми се иска да изгубя ония часове след лекции, когато убиваш времето, а трябва да учиш, обаче
чашите с горещ шоколад са големи
и понякога много гъделичка

искам да уча с някого
и не искам да уча сама

точно в момента ми се учи много и ми се учи правилно, за да си докажа, че онова дете отпреди 5 години още го има там и още се радва, когато свърши нещо както трябва и го свърши красиво

имам вече къса коса
имам шарени очи
и луничките ми изчезнаха, а си ги искам, защото ми връщат лятото
имам малки ръце
и само една трапчинка
и не знам дали се имам цялата или само ми се иска

и искам да имам думите
ама напоследък нещо липсват
не искам липсите

обаче!

искам светлини и широки улици
дебели книги
и от онези особените филми
искам даже пуканки,

Но Не ги Искам Липсите повече,

защото времето, в което обичах дупките,
ни напусна всичките и никой няма да му даде отново да се върне и само, когато сънуваме се промъкват на пръсти и искат нещо да ми кажат, но не говоря вече езика им и съм забравила правилата и не знам защо те има там, а не би трябвало, но си зад ъглите на завоите и.. на мен ще ми мине.

...

...

обичам да пътувам
и обичам да слушам Остава
но на български повече,
отколкото на английски

щото (и нарочно е 'щото', моля)
им обичах и текстовете
пък сега не мога да се оттърва от музиката

та обичам
да пътувам
на стоп
в автобуси
влакове
самолети
и с колелета
само да въртим километрите
и да променяме посоките

от 'вкъщи' тръгват кораби
излитат самолети
и започват магистрали

пътуващи деца

Cage The Elephant - Back Against The Wall (Official Music Video) -

понякога се чувствам ей така
сякаш някой е опрял гърба ми до стената и няма накъде да се мърда
и в повечето случаи аз съм човекът, който не си оставя изход
и който ти позволява да ми извиваш ръцете
и всичко, което имам да ти казвам
не го казвам
и всичко се струпва на онова тъмно място зад очите
и напоследък
заплашва все по- често и по- често
да се покаже
и Аз Наистина Бода
по- лошо от иглите
по- истински от таралежите
Бягай Надалече от Мен

...

все едно ония два месеца другаде
никога не са били
беше интересно (едва накрая, когато знаех, че остава още толкова малко и свършва)
беше ново
беше странно
беше уморително рано сутрин
и понякога много скучно късно вечер,
ама сега гледам снимките и това момиче на тях
.. не я познавам..
появи се за толкова малко и пак изчезна
не е моята ТиНеСи, защото тогава всичко беше...
не изпитвам нужда пак да съм там
само искам пак така да пътувам
но само да разглеждам
да обикалям
да посещавам
да снимам старите сгради
да следвам калдъръмените им улици
да поглеждам в древните къщи
да седя на слънце пред малките кафета с много цветя
да съм с онази къса, малка рокля
и голямата голяма усмивка
да вървя през ботаническите градини
и готическите дворове
да съм човек, който учи и попива
и се забавлява
и обича
и не става безбожно рано сутрин
и се държи за музиката
като нещото, което бута деня напред
та.. тези два месеца
ги няма в мен

има ги само слънчевите дни
и онзи дворец, в който не погледнах
но обиколих напълно и изцяло другия!

...

мразя skype
а най- много мразя старите връзки
не ги искам
искам да ги изтривам с гумичка
и после нищо да не ме бърка

не знаел що се извинява
че аз ли да знам?!
нито го искам, нито нищо!

...

и още малко


The Shins - Caring is Creepy



или говори си и ти ще се правиш, че е така, а аз ще се правя, че ти вярвам

за пореден път и отново

...

има една песен,
която завинаги ще е свързана
с ранно ставане,
с 5 сутринта,
с магистрали и пълна кола...
та тя ще е свързана
с път,
с някакво бягащо начало,
с хора, които отдавна вече са другаде,
но които оставиха усещането
за дъждовната лудост
на 20годишните -
лудост в шишета,
счупени люлки,
малки блокове
и най- вече Големите Големи Думи
за дните, в които всеки край беше за последно
и всяко увлечение голямата Л...
която остава и трае
и се крие зад прозорците в старата стая
и мирише на ягоди и има сини очи
и тази песен ще връща винаги отново
онова Мен,
което иска всичко да започне отначало,
защото небето тогава беше
толкова красиво,
различно
и едва сега започващо да се открива,
че почти е болезнено да се сещам
за облаците, които пълзяха по него
и за дните, които последваха..
толкова безпосочни,
утопично млади,
че се чудя..
как толкова бързо ги оставих зад гърба си..
само понякога като сега
тази дъждовна, зелена, буйна, моя
лудост ми липсва
и с песента е единственият начин
да си спомня колко сладка беше
...

Stormy Weather - The Kooks - Click here for more amazing videos


и тъй като това не мога да го пропусна...
обичам такива момчета

...

има ги тези периоди, когато вкъщи
нещата никак не са спокойни
някой на нещо е ядосан или малко разочарован
и тогава родителите не са онези Високи хора, които са винаги усмихнати и добри, ами откриваш, че те също си имат мрачните моменти и безпокойствата и пукнатините и мислите къде нещо е тръгнало така накриво, че...
аз разбрах това някъде към 17тата си година
сега е ред на брат ми
само че
в момента мога да слушам и мама и татко и него и понякога те така не се разбират, че на мен ми се плаче
и не че не се обичат
за такъв момент и дума да не става
само че той е 18годишен, а те са големи
и тогава
когато ги чуя всичките тези думи
ми се иска да ги накарам
да разберат
как аз ги виждам
и как аз ги усещам
и колко ги обичам
и как не понасям
всички да са настръхнали
и да бодат
и да мълчат
и да им е стегнато отвътре,
защото това си е моето вкъщи и аз ще го защитавам
защото това си е моето семейство
и то е прекрасно
и вместо да съм там сега
аз съм тук
и докато слънцето
грее
се разхождам по улици с малки магазини и малки кафета
откривам красиви картички
и малки шоколади
а всъщност
само искам да съм там
и всичките да ги прегърна!

признание?

мразя факта, че ... he's not there..

...

тук мога да пиша единствено в петък
единствено в края на тези безумни седмици мога да си позволя да погледна дните, които са минали
без да мисля с нежелание за утре
защото
о, защото
ще мога да спя сън без сънища за пътища
и един хубав ден
ще е Последният Петък!

...

тази вечер в моя град
хората избухват и слушат групата, с която още вуйчо ми припяваше
а ние тук
посрещаме залез през облаци
над ниски къщи, ниски дървета, постоянно пътуващи влакове
залез над нисък град
с няколко изключение и паркове и реки, в които крачетата ми не знаят пътеките и мостовете и хората не подканват
а сякаш се оглеждат да видят
има ли някой по- усмихнат
има ли някой по- спокоен,
когото трябва да настигнат,
защото май тук това е мерилото и всеки се опитва да го стигне
пък аз искам само да се прибирам
и този месец вече да е минал
с дългите
си дълги дни
с правите еднообразни улици със строени сгради еднаква височина еднакъв цвят и тук там малко цветя, които да напомнят, че е лято
че някъде се платя лагерни огньове, досами вълните на морето
че някъде отпиват докрай от дните, който скоро ще свършат
и гледат синевата и пълнят очите си с нея
и се разхождат по скалите на брега
край синеморец
силистар
всички тези южни места с мирис на смокини и сол
и избелели от слънцето дрехи
големи шапки
и време
много дълго, безкрайно наше време, лежащо из пясъка, трупащо се по прашните пътеки към вилите с бели стени, зелени дворове и котки с онзи див блясък в очите
с тавански стаи, пълни със жега и сън и мокри бански и море и онова безгрижие, което те обзема по тези места,
защото тук
дните са различни и всичко е по много и дълго и от отдавна
като когато беше малък и те водеха на семейната лятна почивка, която винаги се влачеше с мързеливи следобеди, малки светли улички
и много много свобода.

...

във вечерите, когато не ме свърта
когато искам да изляза от пашкула, в който всичко бавно се скрива
ми се иска
да не бях взимала разни решения,
защото аз не заблуждавам себе си,
когато казвам, че искам
о, да,
аз ужасно искам всичко,
което мога да взема от теб и повече
и искам
като съвършен егоист само да ми се дава,
за да подхранвам
малкото дете в себе си, което плаче по любимата играчка и в същото време
искам малките мисли на големия човек
и може би утре
най- накрая ще намеря пътя обратно
или пък никога няма,
но още толкова време с глухи думи през хиляда километра разстояние
и уморени очи
и жега
и ежедневие, в което всичко потъва
как да запазя здравия разум,
че така става, когато се уголямяват дните
и така правят хората, за да имат
и имат,
но
аз не искам нищо още да губя
и по дяволите, може би още утре, ще се почувствам на място сред хората, използващи този език
пътуващи в това метро
и няма само да гледам как онази жена с тънкото шалче държи ръката на високия мъж с фотоапарата и
да броя дните,
докато ще слизам по онези стълби надолу, а не нагоре
и няма да бъда променена (само малко по- голяма)
и нито ти
и пак ще е същото и сякаш онези дни никак не ги е имало,
защото можем да ги надскочим
можем да ги накараме да минават бързо
да прелитат по календара
и после на Последния ден
Летището да е пълно със щастливи хора,
които бързат да се излеят от самолетите,
за да могат да бъдат посрешнати и увЕрени,че нищо не се е променило
нищо от чувствата
нищо от погледите
още така жадно ги чакат
още така много ги искат,
че ще бягат, ако трябва, само, за да стиснат ръцете им
и да ги скрият в прегръдките

...

" Ти наистина не разбираш. Аз не искам онова, което искам. Никой не иска онова, което иска. Не и наистина. Какво забавно има в това да получаваш всичко, каквото искаш? Просто ей така, без да означава нещо. Какво?"

Коралайн
Геймън

...

моята разхвърляна, хаотична, разпърпана сесия свърши
много по би ми се искало, вече да е свършило времето в университета, вместо още една година да търкаме плочките по коридорите в опит уж да научим нещо

опа,
ново начало
не ми се мисли за времето там
а
искам да мисля за това лято
като три месеца, в които дните ще се влачат, влачат мързеливи и бавни
светлината ще пълзи по пода
и ще се отразява в тавана,
въздухът ще е солен сутрин и сладък вечер
и ще четем морето
по хората, които си заминават и онези, които остават
синьо лято
като последното лято
преди да станем големи и важни,
когато още беше толкова забавно да четеш книга на покрива и с едно протягане да стигаш сладките и дребни кайсии,
а в тревата в другия двор шумулкат буболечки и лечки и ...

само че сега е лято и то е в софия и още малко само ще е тук, но ...
в момента (може и да е заради последния изпит, може и да е защото не съм доволна) сякаш няма никой и не стигам до желание за разговор, камо ли до темите, защото тези, които искам са далече надалече и странно колко бързо се менят разстоянията с възрастта
та лято без дружката за подкрепа, която се навива на пруимиците ти, взима те след работа, чака те за бира и градини и гръб до гръб... та такова лято не е никаква лято, искам да кажа аз

месец и нещо до заминаването
два месеца до връщането
и още три до другото връщане, което ми изглежда като на цяла вселена разстояние

не става дума за Другите, които понякога се промъкват на пръсти
и скърцат ли скърцат от яд
и се опитват да надничат иззад очите,
а за това, че сега е Сушавото време
с пустинен пясък Сушаво
с хора Сушаво

този град го няма
прекалено тесен е
тесен
и този град, прихлупен от сградите -
няма го

...

вкъщи винаги ме обзема желанието

да чуя големи думи

да правят за мен големи неща

да не спят заради мен

да тичат и пътуват заради мен

и винаги после ми се иска да започна отначало

да разместя хората и себе си

да бъда голям човек

на голяма възраст

да се разхождам бавно

и бавно да гледам

и бавно да мисля

и да не очаквам големите дела

и големите моменти

защото моята стара глава

никога няма да се е занимавала с такива големи

желания

защото ми казаха, че съм глупаво българско студентче, което учи в глупаво българско университетче и ако бях чужденче, нямаше да имам проблеми

само че не съм

и защото не съм

ще изпитват чужденци, които не знаят и "да" да кажат на български, ще ги изпитват за има - няма две минути разговор и то не разговор, а гледане с големи големи очи, а аз ще уча и ще чакам някой да се сети, че освен чужденци в университети те ни учат и българи

само че съм у дома

и дори и ти да не знаеш какво искаш да правиш с мен

без мен

до мен

аз си знам

че без теб

с теб

все някак си ще си намеря пътя

и ако теб те няма

твоя е загубата, момче

ТиНеСи наднича над рамото и никога няма да се запознаете

тя е като онази скитаща Дена, която я отвлякли (или тръгнала доброволно) към Долната Земя и която никога няма да имаш

но която винаги ще помниш

защото със теб

или без теб

просто е по- лесно

или по- сложно

но никога не и по- страшно

средни положения няма

...

не искам сложен живот

the f word

щото
той харесва да пътува
обича да гововри след след няколко малки и още няколко големи
на ръба
когато не е нито нощ, нито още ден
а е съвсем задимено
от цигарите
по пода
и от неприбраните забравени пепелници
и навън още прекалено студено

а
аз се опитвам да ни поставя
в онова
задушаващо
малко
пространство с ограничения
и не
обичам
да почвам
да мисля
за това как беше или как ще бъде

обаче
в новата ми рокля
няма облаци по небето
и никакви триъгълници
малка
завършена
двойка

...

напоследък губя времето си в най вече, само и когато...
та когато, само и най- вече не ми се мисли, говори, пише, учи
отварям flickr
и за два/ три часа напълно ме няма
гледам синьото небе в загреб или съм с онази жена, минала през берлин и после англия, после в сащ и пак берлин и всички снимки са слънчеви
със синьо или жълто
и няма помен от старите жилища като тези тук, не романтичните, а занемарените и изглежда ужасно лесно да си щастлив
да се разхождаш из малките пазари за подправки и цветя
и после в светла кухня да забъркваш магии
и да имаш рижа котка
да правиш много снимки
да говориш много езици
и си мисля... на нас това ни липсва.. тази свобода да тръгнеш с къщата на гърба си и да...
защото май наистина не е толкова трудно
да напуснеш границите на тази малка страна
не за да не се върнеш
а за да видиш
и да си малко по- друг
малко по- различен
по- нов и по- зареден, даже и отначало малко потиснат, защото
кой иска хубавото и лятото да свършват?

после съм съвсем, съвсем празна и очите ми са червени
и спя като котка
толкова много и толкова свита, защото за една вечер външен свят не ми трябва

и после телефонът звъни
и обичайните настроения чакат на вратата

...

и в онези моменти,
когато е много тъмно и дълбоко вътре си се стегнал на възел, за да не изгубиш увереност, че си цял,
ти се иска да не чуваш думите
и да си заключиш мислите отвън,
защото
само тропат и викат
и те оставят по- празен от орехова черупка
от наранените камъчета с дупки по плажа
от счупените бутилки
и скелетите на чадърите,
които може и да си спомнят лятото,
но не вярват, че то е готово да се бори за тях
и да ги върне обратно
и то всъщност не е
и няма да го направи

всеки си имал път
и не искам да го чувам
и не искам да му вярвам
няма значение
всеки си имал път

искам да останеш
искам да остана

по пътя за никъде

по пътя за никъде
винаги мога да стигна до теб
даже когато
вече няма кой да
познава посоките
и очите ни не гледат към
небето,
а са забити в тъмната пръст
под краката ни,
затворили са подстъпите към
сърцата ни
и ничий враг не чака пред
портата
***
тогава вече знам,
че по пътя за никъде
ни чака скука
зад всеки завой
всяка извивка
ще спъва крачките ми
убивайки скоростта
със всеки спомен
за затворени и мъртви телефони,
нечути думи
недокоснати ръце
онази болка под лъжичката
всеки път когато си
тръгваш и взимаш Юга ми със себе си!
***
Върни ми го!
върни ми жегата
усмивката на вятъра
онези дълги мързеливи дни
излегнали се като котки
в трапчинките ти
искам ги обратно
искам си безвремието по пейките
скрито в бутилки
момичетата с кожа по- тъмна
от онзи див нюанс
на усмивката ти
слънцето по покривите
след поредна вечер без край...
***
и когато вече няма кой
да разпознава посоките
да укротява бурите
да сплита ритъма на дивите им викове
съвсем изгубени по пътищата
из отбивките
из всеки изгрев в пустинята
сред студ и
сух пясък
ще викам:
началото на пътя за никъде
се губи из
очите ти
дави всеки минаващ
и само аз
ще намеря правилния
ориентир
за разчитане посоката на лятото

безкрайно, много отдавна (сглобено)

чуй, пиша ти писмо
п
и
с
м
о
не мога да те стигна с телефон, не мога да те видя по улицата, не мога да седна до теб, нито пък да чуя нещо за теб. ето защо ти пиша писмо. това е, с което се справям, защото днес бях натрапник по местата, където сме били. не успях да видя само през онзи прозорец, но тогава мъглата беше друга, а моята гледна точка толкова щастлива.
о, аз те молих да те няма вече до мен, не исках да те има вече до мен, не исках нито да ме прегръщаш, нито да ме целуваш, нито да гледам очите ти, нито да се откривам по кожата ти, нито да се вплитам в косата ти
исках просто да те няма
но, когато вече си бил, а после... не - не мога нищо да забравя, нито нищо да си спомня и мисля... целувай ме, но не ме карай да казвам важни думи аз ще съм щастлива, че си до мен, а аз съм с моя best friend.. макар и малко странно, но когато протегна ръка ти ще си там и гласът ти също, понякога на другия край на телефонната линия, в празната цигарена кутия, в завитите ръкави на ризата, в снимката и във въздуха, но да, когато протегна ръка и обърна една думичка, ще си до мен
а това е, което е важно, защото ще си намеря пак мъничката вяра в някои от големите думи и аз искам да знам, за да счупя с чук онзи образ, който е в главата ми... разбираш ли, той е много ярък и понякога така ме хваща за белите дробове, че вместо да дишам, хълцам. никой не възприема насериозно хълцащите хора, а аз предпочитам да ги чувам как вдъхват... дишай с мен
моля те
дишай с мен
бавно
едно, две, три
сега ме преглътни
погледни към ръцете си
навън трябва да вали
от двете ми очи
да се спуска дим
тънък като струйка
по гладката повърхност на дъха ти
дишай ме
вдигни ръцете си, единият си пръст
плъзни го небето
чуй какво ти казвам
плъзни го по небето,
прокарай го по ръбовете,
докато прокървави
защото там се крие лицето,
чийто черти никога
няма да бъдат вече
мои уютни
топли
познати
докато дишаш с мен
една счупена четка
вплете в задния фон
(там има заден фон, да,
а сега дишай)
лунния проблясък
по озъбената ти усмивка
между онези треви
от вчера
и празните автобуси от днес
с изгубена, празна посока.
дишай ме
едно две три
сега вече...
можеш да издишаш.
да, той пита, чуваш ли хеликоптерите, аз те питам, откриваш ли ме в ъглите, в някой полъх... откъм онова момиче там например, тя мирише ли ти на мен, сещаш ли се как, сънуваш ли как се впиват твоите и моите устни - зимна, дълга, червена, последна целувка - на пейката, пред прозореца, зад пердетата,
не съжалявам, че няма да го пратя и няма да го прочетеш, но съжалявам, че няма да те видя, че няма да слушаме онази музика, че няма да те разбирам пак така, че няма изобщо да те разбирам, че няма да споделя колко ми се плаче, докато тя пее за залези на слънцето над нея и

The mess we're in
The city sunset over me

и

Night and day,
I dream of making love to you now baby
Love making on screen,
Impossible dream

плаче ми се, но ми се плаче до теб и ми се плаче така, както мога да плача само, както когато съм на 2о години, безвъзвратно и много
плаче ми се до теб
диша ми се до теб
о да, те казават - soulmates never die.. аз казвам, че умряха - сега и тук, за утре не знам, липсва ми височината ти и ризата и шапката, и раницата, и усмивката, и брадичката, и нощите и часовете ти и това, че не ти казах довиждане и не те целунах, а бързах да те изпратя и да се прибера по пътя нагоре към себе си, не те целунах, забравих, че следихме луната, забравих, че ми носи музика и ми писа, и ми говори
извинявай, че забравих, че ми вярваш
вярно е, моля те, не се променяй, моля те, нека не се променям, да не се променяме
това е раздяла, от кояте небето ми дере
нищо не е вечно

i'm gonna fight them all

и всички знаят за това
и не искам да говоря
не искам да гледам
i'm gonna fight them all
с онази последна цигара, която остана
и която е в мен винаги
защото кой знае, кога, къде ще се върне онова момиче и ще попита пак кого гледам така
'защо не си дръпнеш, отпуска погледа и концентрацията я няма'
и китарата електрическата се дере в онова подземие и е мрачно, а над нас има море и лято и хора с хиляди години заедно
а ние имахме пак часове
и пак беше тъмно
защото на тъмно времето тече по- бавно
винаги
както онази цигара
се опитвам да го нося със себе си
да изрязвам неудобните му ъгли
защото в някои лица не искам пак да се режа
а после
валеше и моят чадър беше червен
i'm gonna fight them all
и гледах всяко камъче и всяка дупка само не и към теб
защото аз повече няма да те виждам
повече няма да те чувам
аз повече не те знам
и карта нямам, забравила съм малките повдигания на раменете и велия поглед, с който скриваш всичко

аз малко се изострих
всъщност доста
и не е честно други да се убождат

това е единственият вариант, който намерих и който човек може да усети.. втората песен в клипчето и това колко странно си пасна с книгата ми в момента и как не мога да спра да я слушам

Oh I can hear you breathing
You're picking up my scent
You're trying to hunt me down
In the hope that I'll give in

But I know these tracks
Better than I know you ever could
You're breathing down my neck
But it will only make me win

Nobody wanted this
Not after all these years

Still the darkness draws us deeper
In just like a trap
But now I've got you here
I'll never lead you back

For the garden's end
Is where wilderness begins
You dug a hole for me
That I'll bury you in

And if you raise the dead now
I might lead you back
And if you cut your hair
I might leave a map

Nobody wanted this
Not after all these years
Nobody noticed you
But now they're on to you

You say you'll have the last laugh

But the winters coming
And the snow will cover tracks
And I'll be watching
Because I'm hunting you

And nobody's buying it
Not after all these years
But somebody's noticed you
And now I'm on to you

и не очаквах това от себе си
не и да не спирам да чета точно тази книга с точно тези думи, защото...
някои неща изглежда просто не мога да надрас(т)на

and if u wanna buy me flowers...

аз и ти си имаме минало вече
общи минати пътища и оставени зад гърба километри
една хижа
две пещери
Нови Години и няколко изпита
и безброй слънчеви сутрини (кафе и портокали, сънливост, топло!)
и когато гледам старите снимки си мисля, колко странно ми изглеждаше тогава и винаги в сянка, с ръце в джобовете и онзи отнесен поглед и не можех да подредя парчетата с теб и мен
ако някой ми беше казал как ще се обърнат нещата, щях да се засмея и да махна с ръка
защото аз тогава
съм различна от аз сега
и първи курс е на векове време от мен с непознатите си хора и нови стаи, нови усмивки и нито една хубава, колкото твоята сега
защото
е хубаво, когато
и усмивките и мъчното
аз мога да ти ги причиня и го правя
и двете
много често едновременно, но май си го връщам,
защото
понякога, но само понякога
ме е страх
и то много, че както аз увличам съм и аз увлечена и не виждам края (а не го и искам никак!)
и ми е хубаво
късно вечер да се прибираме и да пускаме музика и да е тъмно, тъмно, тъмно и в очите и в ръцете,
но да си до мен и да ме прегръщаш
и да се сещам
колко строг и сериозен и малко стрешен беше
и как се обърнаха нещата
и как няма да им дам да се завъртят
не сега
не още
нито после!

!!!

чудеса

само когато повярваш в чудеса, ще повярвам и аз
и тогава
слънцето може би ще изгрее и на онази улица
но
дотогава
спри да използваш думи, които не ти приличат и в които не вярваш!
защото така
разпадаш и мен
а
аз няма да ти дам. не и на теб, не и на никого,
защото
ако не можеш да направиш онази малка стъпка, значи не можеш да направиш нищо
и не си изобщо силен, нито опората, на която се правиш
въздух под налягане в шарения ми балон
имало неща, които се случват твърде късно
ами
нека видим
обаче
времето ти изтича, момче
или моето
и това е, което вършее и не спира
а не знам докъде ще стигне.



Jefferson Starship - Miracles (Stereo) - Watch today’s top amazing videos here