обективно, бих пожелала вчера

три са.
две, стари и пожълтели, но толкова живи, че почти се усеща радостта на сниманите хора.
на първата - препълнена стая, мама, сгушена в татко, с поглед настрани, леко усмихната, а баща ми, прехапал устни, гледа към фотоапарата по хлапашки ухилен.
на следващата - баба ми под цъфнало ябълково дърво държи коте, дългата й къдрава и гъста коса се спуска по рамената й, а тя, извърнала глава, гледа към дядо и в големите й сини очи човек може да потъне.
толкова интимно влюбена снимка, че почти им завиждам.
чудя се...ще хвърлям ли някога към някого такива погледи?
ще ме снимат ли с толкова любов и истинско търпение?
и последната, която сякаш е запечатала най-истински дълбоката ми целувка, когато всички мисли за студени, тъмни зимни вечери, гаден вятър, сива гара изчезнаха и останаха само наситеният червен цвят и топлината...
тази целувка не смятам да забравя
но и не мисля, че някога ще мога да я повторя...

днес сякаш живея в ден, който изскача на части от ума ми.

не, не ми е писнало...
не, все още съм тук
и да все още i care...


да, прав си... все още пътувам с търкалящите се куфари
не, още не съм порастнала
и да, пак може да ме заболи...
все пак, ти остана, а аз не получих моя край...
защо да не, разбира се, че нищо не казах
i'm nowhere without you

днес беше ден, пълен с дъждовни химични връзки
ден без огън
ден без сън
вечер без завои, праволинейна до убийствена скука
още няколко сиви дни и ще ВИКАМ

спомням си обясниха ми веднъж:
каквото и да кажат за
самотата
черупката й събира
останки
с мисълта на Rainmaker, невидял дъжд

всеки търси някого в чаша с кафе
докато светлината вътре тъмно проблясва
с обтегнати ръце,
впити в разходки, потънали в прах...
достигат единствено до търсещия...
и все пак кафето не горещо, а топло, моля

иначЕ сЕ чувствам съвсЕм добрЕ бЕз тЕб, благодаря.

диляна цветкова



Две устни в думи изгорени
Преди да бие полунощ
с оголени стрелки,
пътуват

транссибирски влакове.
В "изкуствения рай"
преглъщам опиатно теб,
отключвам
виното,
водата,
пясъка
преминал кожата,
в отсрещната земя
събличам
и обличам
слепнати коси,
извивам рамене
през смислите-
Любим и Не-любим.
Пилея самотата си
до невъзможност.

всички тези вечери...
с изгасени лампи,
дръпнати завеси,
топла, гореща, дълбока, изместваща музика...
те не са, за да ги усещаш сам.

нито изкривените думи,
представата за интонацията!,онази интонация, която отвежда далеч, която слушаш и слушаш..., погледът...

нито усещането за онзи аромат, който те преследва през дните, хората, промъква се из прашните заведения...
него трябва да доловиш сгушен, близо до сърцето, в началото на премрежената усмивка.
те не.

единствено споменът за чувството, което не можеш да събудиш.

ако си достатъчно смел...
него можеш да запазиш единствено и само за себе си.

Да изгубиш пътя
значи да стигнеш до снега...

Федерико Гарсиа Лорка

i feel...
unreal everytime i try and stop to feel
pick me up my friend
let me start again


Два разговора по телефон...
отникъде и за никъде...
една забравена книга и една много повтаряща се песен.

Имало едно време, много отдавна, в едно много далечно кралство, в едно забравено господарство една стара, прашна, затворена кутия. Имало гора от сплетени пръсти и никакви деца. Валяло почти всеки ден толкова силно, че се обръщали теченията на реките.

Така го започнахме, така и не го довършихме. Някой каза, не било това начинът. Обаче не те бяха в празния хамак, нито те гледаха сами листата на дърветата.

Прекалено много мисли остават недоизказани и прекалено дълго стоят, подредени в главата, на лавици, рафтове, скъпернически скътани или забравени. Изразходвани в странни моменти.

Странно... някой дали ще повярва, че всъщност смехът ми е тук, че и в дните има хумор?

Възхвала на далечината

В извора на твоите очи
живеят мрежите на рибарите от Морето на заблудата.
В извора на твоите очи
морето държи на обещанието си.
Тук хвърлям
едно сърце, което пребивава между хора,
моите дрехи и блясъкът на една клетва:
По-черен в черно, съм по-гол.
Изменчив едва сега съм верен.
Аз съм ти, когато съм аз.
В извора на твоите очи
аз влизам и мечтая за грабеж.
Една мрежа улови една мрежа:
ние се разделяме прегърнати.
В извора на твоите очи
обесеният души въжето.

Пол Целан

в извора на твоите очи...
може би само ми се иска да си спомням цвета им...
важното е тук и сега, а беше и ще са относителни понятия...
понякога просто искам да се кача на случайно минаващ влак, да махна с ръка и да изчезна.
Искам, огън, море, щури хора и онова чувство при изгрева на слънцето, че всички са близки и всички са едно.

исках да пиша за люлката...
за шЕмЕтното чувство, чЕ докосваш нЕбеЕто с мигли,
чЕ в този момЕнт около тЕб няма нищо друго освЕн чиста радост...
дълбок смях, смях, смях и никаква скука, никакви изпити... само дЕтско бЕзврЕмиЕ...
да запазя този дЕн...
да нЕ би да нЕ искам?!
той нЕ го взЕ, но го допълни.
а краят нЕ бЕшЕ приказЕн, бЕшЕ студЕн на дрЕбни късчЕта...
а аз бях оптимист, който сбъркал врЕмЕто.

"Възможно е да заличиш
някого от ума си.
Трудно е да го изтриеш
от сърцето си. "



МожЕ и така да Е. МожЕ и да нЕ Е.
Най - вЕроятно просто нЕ мога да трия.

Ще избухна...
на малки парченца, бавно, с удоволствие, защото...
няма нищо друго, което мога да направя, защото...
ако си представя, че не си представям, ще бъда точно като teardrop on the fire, защото...
не искам обикновени вечери в обикновено легло, защото...
ще се случа после и piece by piece ще ме сглобяват отново, защото... ако желанието ми е желание тогава онова, другото също трябва да е, защото...
ще покажа за какво става дума, когато музиката е прекалено висока, а ти можеш да останеш или да напуснеш, защото...
е нереално, не съществува и i feel unreal... защото...
зад думите няма нищо, зад мислите в главата ми също, защото...
вижте, зад стремежа му да виждам всъщност ослепявам, защото...
след това просто падам.