всички тези вечери...
с изгасени лампи,
дръпнати завеси,
топла, гореща, дълбока, изместваща музика...
те не са, за да ги усещаш сам.

нито изкривените думи,
представата за интонацията!,онази интонация, която отвежда далеч, която слушаш и слушаш..., погледът...

нито усещането за онзи аромат, който те преследва през дните, хората, промъква се из прашните заведения...
него трябва да доловиш сгушен, близо до сърцето, в началото на премрежената усмивка.
те не.

единствено споменът за чувството, което не можеш да събудиш.

ако си достатъчно смел...
него можеш да запазиш единствено и само за себе си.