i feel...
unreal everytime i try and stop to feel
pick me up my friend
let me start again


Два разговора по телефон...
отникъде и за никъде...
една забравена книга и една много повтаряща се песен.

Имало едно време, много отдавна, в едно много далечно кралство, в едно забравено господарство една стара, прашна, затворена кутия. Имало гора от сплетени пръсти и никакви деца. Валяло почти всеки ден толкова силно, че се обръщали теченията на реките.

Така го започнахме, така и не го довършихме. Някой каза, не било това начинът. Обаче не те бяха в празния хамак, нито те гледаха сами листата на дърветата.

Прекалено много мисли остават недоизказани и прекалено дълго стоят, подредени в главата, на лавици, рафтове, скъпернически скътани или забравени. Изразходвани в странни моменти.

Странно... някой дали ще повярва, че всъщност смехът ми е тук, че и в дните има хумор?