обективно, бих пожелала вчера

три са.
две, стари и пожълтели, но толкова живи, че почти се усеща радостта на сниманите хора.
на първата - препълнена стая, мама, сгушена в татко, с поглед настрани, леко усмихната, а баща ми, прехапал устни, гледа към фотоапарата по хлапашки ухилен.
на следващата - баба ми под цъфнало ябълково дърво държи коте, дългата й къдрава и гъста коса се спуска по рамената й, а тя, извърнала глава, гледа към дядо и в големите й сини очи човек може да потъне.
толкова интимно влюбена снимка, че почти им завиждам.
чудя се...ще хвърлям ли някога към някого такива погледи?
ще ме снимат ли с толкова любов и истинско търпение?
и последната, която сякаш е запечатала най-истински дълбоката ми целувка, когато всички мисли за студени, тъмни зимни вечери, гаден вятър, сива гара изчезнаха и останаха само наситеният червен цвят и топлината...
тази целувка не смятам да забравя
но и не мисля, че някога ще мога да я повторя...

днес сякаш живея в ден, който изскача на части от ума ми.