...

аз събирам разни неща.
събирам мидички, камъчета, цветове, изтощение, минали неща, минали думи
изобщо събирам почти всичко
събирам по малко и от себе си оттук и оттам,
когато забравя,
че би трябвало да съм цяла,
сглобявам се като си спомням
кой какво е казал и нареждам парчетата по себе си
все едно редя пъзел
с 3ооо части
или с 1о ооо
не знам...
колко части би трябвало да имам?
колко пъти са ме обичали заради това, което бях?
и колко ме обичат заради това, което съм?
и тези парчета,
които се лепват за мен
мои ли са,
или някой ги е намерил
и решил, че ми подхождат
и просто трябва
да хванат малкото ми тяло
с малки ръце
и малки крака
и да го нарисуват по друг начин
като започнат с очите
устата
носа
прехвърлят се върху думите
после жестовете
и ме направят съвсем друга
съвсем по- тъмна
и много по- празна.
кой ти позволява да ме рисуваш така
и кой ти е казал, че ще заживея с думите от
твоята глава?
защото няма.
но докато преборя теб с мен,
ще изчезнат океаните,
ще се променят
облаците
и небето ще стане
червено.
и кометата идва,
но аз ще остане в теб и след нея.

dimension bomb

(Genius Party Beyond)

...

той знае ли как
й липсват сутрините им заедно
и онзи сън, който
се измъква от нейните очи,
и бяга по неговите мигли,
а после
разбуждане,
протягане,
усмивка
и пак протягане,
като слънчева котка
в лъч
и после кафе,
което остава по устните,
и те миришат на
Бразилия,
на манго,
папая,
дъждове
и изведнъж
смяна,
рязък звук
и ако пусна мислите си
да бягат,
кой знае
накъде ще поемат,
докъде ще стигнат
и кой ще потъне в тях,
и аз ще се измъкна ли изобщо,
или ще остана с другите в тях
и ще драпам
да стигна следващия бряг,
където може би
всички са нормални.

и докато

и докато слънцето залязва
и започва последната лекция
и говорим за тестове,
методики
и бла бла,
ми се мисли за moby и море,
не за планината, която наднича през прозореца
и носи мъгла, и влага, и студ

и листата са жълти и червени,
и децата, които скачат в шумата и викат,
правят човечета от кестени
и научават себе си, но не и мен
и тази печка, която бумти, и гори всичко,
и пламъците миришат
на шишарки
и бор

и после сме в топлата стая
и сме само двама и от време на време
се усеща онзи стар зелен мирис,
но в повечето случаи се крие под леглото
и бяга от мен
и ми крещи:
ти порасна и
аз вече не мириша на теб
не чувам гласа ти и
не мога да го използвам
нито мога да целуна пак смеха ти,
защото той излетя в онзи ден,
в който си взе сбогом с подскачащото дете,
и се качи в автобуса,
а в ръката си държеше млечен шоколад.

и от тогава насам е есен
с проблясващо тук там лято,
една две изпуснати думи и
усещането, че нещо е останало
незавършено и неизживяно
и на моменти ми липсваш
липсваш
липс
ваш
както ми липсват сутрините
с рошава коса и дрехите с отпечатъци
от клуб, бар или нещо такова
и преходите с фотоапарата
и красивите мои ярки снимки.

и няма нужда от повече

НЕ ТЕ ИЗМЕСТИ НИКОЙ



Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа - недоизчетен този път.

Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено
букета, рано сутринта набран.

Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал -
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.

Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон...

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг -
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти -
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.

1959
Елисавета Багряна

...

ти не си готов
жалко и бледо подобие на това, което искаш да си
и се опитваш да си,
но толкова не ти се получава,
че аз си стоя отстрани
и мълча
и гледам
и ми става
смешно - толкова смешно, че вместо да се усмихвам
от очите ми потичат сълзи
и си мисля
какво направиш
до къде стигнах
и с кого съм
и какво съм
и как така
ставам бавно като теб
и няма да ме целуваш
и не искам да ме целуваш
и не искам да ме държиш
и прегръщаш
не искам да усещам дъха ти по врата си
и ми се иска
да ме няма
в теб
и по теб
и просто да си тръгна
и да не съм била
и да не си бил
това е.

тъжна любовна история

Днес в 3.20 сутринта Т.П. за първи път се отпусна изтощен върху друго момиче, а не приятелката си.
Точно в 3.20 С.В. отвори очи и изведнъж вече знаеше, че връзката й е приключила. Посегна да види колко е часа.
Стана, направи си кафе и изяде едно твърдо сварено яйце. Котката драскаше по вратата на кухнята, а по небето изобщо нямаше звезди.
Като изключим шумулкането на животинката беше абсолютно тихо. Толкова тихо, че чуваше бумтежа на кръвта в ушите си.
С.В. не чувстваше нищо друго освен непоклатимата увереност, че вече е сама. Боля я само малко, докато изпие чашата си с кафе и то защото вчера се беше изгорила, а топлата течност раздразни раната.
Постоя загледана в тъмните прозорци, после вдигна глава, разтърси рамене и се върна обратно в леглото. Беше 4 часа сутринта. В 7 стана и се приготви за работа.
Т.П. се събуди в 11. Денят му мина бързо, а вечерта пи и пуши. В понеделник се върна към живота си - обаче сам.
Не се видяха повече.
После ми говорете за любов.

...

обаче напротив
имам нужда от карта и то не за теб, а за мен самата
защото не знам
чия ръка е върху кръста ми
и в чия бяла стена се взират очите ми...
дали е бялата стена на онази стая в онази къща в града под планината
или искам да е бялата стена на малката квартира с лудата котка
и колкото повече мисля за това,
толкова повече се губя и в трима ни, не само в теб, в нас, в него..

никой не може да реши вместо мен
а на мен така ми се
иска
да избягам
и да забравя

...

продължаващите моменти -
на върха на блок сме
а под нас километри и километри град и еднакво високи и скучно сиви сгради с мръсни и затворени прозорци и тераси с огради
и ти става едно свито отвътре и предбуреносно и
ти се иска да надскочиш всичко това около теб, да му избягаш, да му се изплезиш в лицето и да му удариш шамар, силен и рязък - да остави отпечатък и да заболи така, както теб те боли
и когато ми прекипи и сякаш нищо не мога да побера в малкото си тяло, ми се вика, крещи, негодува
и о, как искам да ти оставя белег
следа, която няма да изчезне нито от годините, нито от дъждовете и ветровете, нито от момичетата, които ще дойдат след мен
искам да ме виждат в теб
да ме усещат в думите и докосванията ти
да не могат да избягат от очите ти
и да знаят, че някъде там аз съществувам
и ще е винаги така
ще съм с вас вечер
ще пия от сутрешното ти кафе,
а тези моментни момичета
ще ме усещат по устните си и в ръцете си
и как ще искат да избягат
да ме победят
да ме изместят
и изгонят
и колко бавно ще се предават,
когато не успеят
и колко бавно ще си тръгват
без да могат да стъпят в моята следа
без да могат даже малко да я променят
съвсем леко да я размият
та този белег
ще съм аз по теб
и никой никога няма да го заличи

...

тази тъпа, тъпа болка отвътре, която
не пулсира,
но просто я има - неизменно и много
постоянно,
като че пие цветовете -
те не че са толкова много,
но все още ги има,
та тази тъпа, тъпа болка, с която си лягам
и която ме сънува,
с нея ставам и я усещам
да наднича в очите ми,
да диша с моите устни,
да усеща с моите пръсти -
зимата ли е това, което ми боде -
постоянното движение и хаотичност на случващото се,
понякога се усещам като листо -
почти есенно
и много леко,
което всеки може да подмята тук и там
и моите собствени граници
не спират исканията на другите
и аз не мога да говоря
за тази тъпа, тъпа болка,
която не е меланхолия,
не е страшна
и вече е много позната
и не мога да я удържа в себе си,
та тя се излива и тръгва
по моите стъпки
в моя ден
и не знам - аз ли я крия в себе си,
или тя е глътнала мен?

...

И ако в вярно, че любовта е звук, тогава не искам да ги чувам онези песни и да виждам, че някои друг също ги е открил и ги слуша ли, слуша, слуша.

Защото в този случаи са си мои и на нея не ги давам. И не ми пука колко време е минало и колко още ще има. Тези зимни дни имам нужда от всяко нещо, което ме кара да чувствам. И ако в момента гневът е това, което ме буди, значи ще е той. Не гняв към някого определено, по- скоро към мен, каквато бях и на каквото вярвах и малко тъга, че вече ме няма.

И целият бяс, които се крие в очите, ме кара да искам да викам, да искам да усещам пак и пак толкова силно да ме интересува всяко малко нещо, да си намирам нови теми за разговори, нови групи, нови места, нови хора, ново аз и после нищо.

Дни и дни затъмнение, нощи и нощи светлини и пътища и хаос и ...

Не говоря твоя език,
не говоря ничий език,
освен този на вятъра,
защото той вече нищо не значи,
а само фучи и вие
и бута тревите
последните листа и светлината,
която идва от моя прозорец
и се разлива по улицата
по ръцете ми
в очите ми
и се мъчи
чрез мен да говори с теб
само че
аз не искам да те знам
не искам да те има
и с удоволствие бих ти ударила
шамара на последната вечер
само че вече има ли смисъл
да се връщаме там –
всичко е студено и толкова празно,
колкото думите,
които оформяха твоите устни
и се вливаха в моето тяло –
нищо от тях не стигна истински до мен
нищо от историята на високото ти момиче
и странните й очи
нищо от ритъма на песента й
нищо от дъха й –
все така ми се иска да съм другата,
та някой ден да я смачкам
и забравя
в някоя топла страна,
та никога да не поиска да се върне
и да ме остави сама
с вятъра
в мен.

Без теб.