движим се в спокоен, уютен следобед, прегърнали приглушени, топли звуци в охра
и когато порасна, най- вероятно е просто да спя
терасите сякаш потъват в лятото и във въздуха - тих вкус на море с безметежно доволни дни
а всъщност много вятър
и когато порасна, ще имам ясно и компетентно мнение, заради което сигурно ще изгоня слънцето от стаята
това е лека отсянка на деня в мен и ми липсват думите за нея
но когато порасна, сигурно ще ги изпъдя, заета да бъда важна
и музиката е нежна, това май допринася за лекотата на времето в нас днес
но когато порасна, сигурно ще стопирам такива мисли
заплетените дървета в задния двор улавят кротката атмосфера на вятъра
а когато порасна, сигурно ще се дразня, защото задържат сенките
слънчевите лъчи се плъзгат по стените на белите блокове
а когато порасна, сигурно ще съм недоволна от тях, мисля, че ще ми напомнят за днес
но
едва ли ще порасна чак толкова много
следобед, в който трябва да сте прегърнати
следобед с цялото време на света
усещате ли дни в дните?
29.3.06
28.3.06
i'm the man in the box
i'm a riddle so strong, you can't break me
did she come here to try, try to take me...
plastic man, paper face, candy heart,
what a waste, gotta change, set a date
candles red i have a pair
shadows dancing everywhere
burning on the angry chair
i don't mind, yeah
i dont mind, i-i-i
lost my mind, yeah
but i don't mind, i-i-i
can't find it anywhere
i don't mind
down in a hole, feelin' so small
i give this part of me for you
oh i want to be inside of you
sand rains down and here I sit
love to feel
haha
24.3.06
Oh mary of silence...You pick my heart with a smile...Oh sweet mary
така, нека си го признаем направо - без правила не може
правило 1: стани
правило 2: погледни навън ( почти не ми се вярва, че някой рано сутрин изобщо не се интересува в какво време след 3о минути/ един час/ цяла вечност ще се развява)
правило 3: усмихвай се (хората трябва да изглеждат позитивно, ти трябва да изглеждаш позитивно, не знаеш ли, че ако не се усмихваш си като кисел лимон, а аз обожавам кисели лимони по напуканите устни)
правило 4: ти имаш приятели (имаш поне един приятел и измислен или не той, е достатъчно важен в очите ти и достатъчно истински, за да му говориш)
правило 5: движи се (когато не се движиш светът ти спира...да, точно така, твоята лична малка вселена излиза извън релси и навлиза в личните малки вселени на останалите, които се движат, и резултатът за теб е световъртеж. честито! остана без зелени хълмове, но имаш цветни петна пред очите)
правило 6: get yourself connected (към каквото и да е ти трябва да си включен, може да си част от уличните тълпи, от групата, която се събира в тях вечер, от леглото му.. може да си продължение на ръцете, част от погледа, тихо подсмръкване, зеницата на котката, финалът на песента... свържи се, няма начин да избягаш)
правило 7: сънувай ( това си е единствено лично мое правило и го следвам. когато с дни и дни в себе си усещаш топка от нерви, вечер не спиш и единствено в следобедите, когато Яворов сваля маски над главата ти и плаче, защото не е възможно Мина да остане толкова божествено невинна, успяваш да затвориш очи, всичко се нарежда там... само че май те прегръщаше някой друг, а когато те целунаха, устните бяха със съвършена форма, но наситено сини. обаче за няколко дни една стая беше цялото ти царство и принзай си, не искаше нищо по-голямо от това)
правило 8: пътувай ( колкото се може повече и колкото се може по-далеч, всеки се нуждае от моменти, в които оставя себе си далеч и по непознатите улици на тези нови градове се събира парченце по парченце)
правило 9: вярвай, в каквото ти се вярва ( примерно... безразличие не съществува, пак ще се превърна в президент на тишината, но този път и аз и земята няма да имаме нищо общо със себе си... накрая онова желание ще се изпълни по един или друг начин)
правило 1о: седем слънчеви дни са напълно достатъчни, за да се превърнеш в малка, но ефективна бомба (затова тази година ще си ги взема тези дни и ще избухна като примерни фойерверки.. преди това обаче ще оставя да разцъфтят цветята по роклята ми, обичам да гледам как се разтварят)
правило 11: обърквайте думите (тези малки гадини са за това, вдигайте бунтове и революции с тях, рушете, викайте, използвайте ги, скачайте върху тях/ с тях/ до тях... но най-вече... наистина.. искам да прочета буквената революция на някого, липсва ми, жадна съм за това усещане, искам го, даже той не успява вече!)
правило 12: има значение кой си ( всички сдухващи, принизяващи песни, високи сгради, тълпи, луди автобуси, асансьори, дупки, лабиринти лъжат - значение има и по този въпрос не се спори)
правило 13: не проспивай ( tequila sunrise, плажове, огньове, стълби, разни къщи, разни стаи, разни часове...не ги проспивай)
стана ми скучно
и глупаво ми стана
обаче съм в дъното (не, не на дъното) ... когато си hugable person се случва.
обичам, обичам, обичам, обичам, обичам, обичам, обичам, обичам!!!
правило 1: стани
правило 2: погледни навън ( почти не ми се вярва, че някой рано сутрин изобщо не се интересува в какво време след 3о минути/ един час/ цяла вечност ще се развява)
правило 3: усмихвай се (хората трябва да изглеждат позитивно, ти трябва да изглеждаш позитивно, не знаеш ли, че ако не се усмихваш си като кисел лимон, а аз обожавам кисели лимони по напуканите устни)
правило 4: ти имаш приятели (имаш поне един приятел и измислен или не той, е достатъчно важен в очите ти и достатъчно истински, за да му говориш)
правило 5: движи се (когато не се движиш светът ти спира...да, точно така, твоята лична малка вселена излиза извън релси и навлиза в личните малки вселени на останалите, които се движат, и резултатът за теб е световъртеж. честито! остана без зелени хълмове, но имаш цветни петна пред очите)
правило 6: get yourself connected (към каквото и да е ти трябва да си включен, може да си част от уличните тълпи, от групата, която се събира в тях вечер, от леглото му.. може да си продължение на ръцете, част от погледа, тихо подсмръкване, зеницата на котката, финалът на песента... свържи се, няма начин да избягаш)
правило 7: сънувай ( това си е единствено лично мое правило и го следвам. когато с дни и дни в себе си усещаш топка от нерви, вечер не спиш и единствено в следобедите, когато Яворов сваля маски над главата ти и плаче, защото не е възможно Мина да остане толкова божествено невинна, успяваш да затвориш очи, всичко се нарежда там... само че май те прегръщаше някой друг, а когато те целунаха, устните бяха със съвършена форма, но наситено сини. обаче за няколко дни една стая беше цялото ти царство и принзай си, не искаше нищо по-голямо от това)
правило 8: пътувай ( колкото се може повече и колкото се може по-далеч, всеки се нуждае от моменти, в които оставя себе си далеч и по непознатите улици на тези нови градове се събира парченце по парченце)
правило 9: вярвай, в каквото ти се вярва ( примерно... безразличие не съществува, пак ще се превърна в президент на тишината, но този път и аз и земята няма да имаме нищо общо със себе си... накрая онова желание ще се изпълни по един или друг начин)
правило 1о: седем слънчеви дни са напълно достатъчни, за да се превърнеш в малка, но ефективна бомба (затова тази година ще си ги взема тези дни и ще избухна като примерни фойерверки.. преди това обаче ще оставя да разцъфтят цветята по роклята ми, обичам да гледам как се разтварят)
правило 11: обърквайте думите (тези малки гадини са за това, вдигайте бунтове и революции с тях, рушете, викайте, използвайте ги, скачайте върху тях/ с тях/ до тях... но най-вече... наистина.. искам да прочета буквената революция на някого, липсва ми, жадна съм за това усещане, искам го, даже той не успява вече!)
правило 12: има значение кой си ( всички сдухващи, принизяващи песни, високи сгради, тълпи, луди автобуси, асансьори, дупки, лабиринти лъжат - значение има и по този въпрос не се спори)
правило 13: не проспивай ( tequila sunrise, плажове, огньове, стълби, разни къщи, разни стаи, разни часове...не ги проспивай)
стана ми скучно
и глупаво ми стана
обаче съм в дъното (не, не на дъното) ... когато си hugable person се случва.
обичам, обичам, обичам, обичам, обичам, обичам, обичам, обичам!!!
22.3.06
за да не пробие скуката ми тялото... (би ли потърсил зад думите)
- Главата ми е празна. Главата ми е толкова празна, че сънувах, че съм въздух под налягане. Голям балон в небето, осеян с дупки.
Събудих се потънал в пот... Едва 4 часа, а алкохолът в кръвта ми (от снощи, не пия рано сутрин) е пресушил устата ми. Мога да я гледам с часове как спи до мен. Разбираш ли, целенасочена е. Тя знае какво иска, винаги знае. И никога не мърда в съня си, не бълнува.
Нейната глава не е празна.
О не, човече, моята навита пружина е тя.
А вечер е толкова спокойна... Обича да се съблича бавно, знаеш ли? И нощната ми лампа никога не я осветява. Ама никога... Още съм жаден, да.
Ще я полея цялата с вода...заради капките, човече. Искам да гледам как се стичат капките.
Утре ли? Утре ще ме отвеждат навътре във вечните бели полета. Няма начин, изгубих основателните причини за живот някъде по пътя, та най- накрая и мен ще впрегнат със задачи.
Камъни.
Ще нося камъни. Ще укрепваме Стената и ще изблъскваме това упорито море, което така или иначе ще ни залее. Аз ще чакам, но как ще го понесат те, не ми е ясно. Вкопчили са се в Стената и чувам, че всяка година я продължават все по- навътре и по- навътре. Едно време това място било просто една пясъчна дюна и имало треви.
Усети ли, че цветята изчезнаха? Онзи ден събориха и последните остатъци от ботаническата градина. Когато за пръв път видях Ина, да бе, Ина се казва, очите й бяха незабравки... нищо друго освен две незабравки. Толкова сини, човече.. удавих се в тях. И й подарих незабравки, а тя се разсмя, хвана ме за ръката и... както виждаш още съм тук. Само че моето малко чудовище носи контактни лещи, единствено смехът си е нейн. Аз знам, че този смях е Ина, обаче Ина не го знае. Тя казва, че Ина е лицето, чувствената уста, двете малки ръце, косата й, Целите ( личи си, че казва думата с главна буква). Ина ще стане издател. Тя ще надъхва. Перфектното й тяло ще продава щастие, затворено в листи и ще ухае на кокичета. Жалко, че толкова бързо ще забравят кокичетата.
А знаеш ли какво ще пласират съвършените й ръце? Идеали. Идеали на килограм и думи с тежест. Ще мачкат тези думи, усещам го. Моята дъждовна жена не вярва във въздуха. Тя е като... а бе, сещаш се... портокалите с часовников механизъм.
Свърши се със снега, братче, и дъжд няма. Но си имаме постоянна влажност на въздуха, нощ с точно времетраене. Може и луна да има. Лично аз не съм я виждал от много време.
Какво ми липсва, питаш? - Цели.
О, разбрах те. Зеленият цвят ми липсва... на поляните - да ме изпълни отново отвътре, и цъфналите череши. Едно време не слизах от черешата в двора ни и пред погледа ти - само хълмове - зелени и зелени, крещял съм от кеф.
Е не, не съм стар, на 23 съм. Но хълмовете ги няма от 10 години, последната цигара изпуших преди 5, а от 4 години сексът е рутина, убийство.
Мразя го, човече. Ина е направена за любов... обичам само капките по кожата й.
Вече е утре, нали?
Снощи Ина стегна багажа ми, а й обясних, че взимам само една книга, тя се разкрещя и си легна. Не мисля, че ще усети липсата ми. По- скоро ще я притесни дупката в графика й. Мен ме бъркат други дупки, дупки по небето. Вечер вижадам как засмукват цветовете. Водовъртежи от ярки цветове, човече, въртят се и се въртят, просто изчезват... и ми става студено, докато лежа и крещя : мен не ме е страх, мен не ме е страх. А всъщност ме е страх, ужасно, че ще се събудя и тя ще е сива, ще липсва синьото й, тихото розово, толкова топло и моите ръце... те ще са прах.. сива, слепена, твърда прах, която не усеща и се рони. Лицето ми ще е в дълбоки пукнатини и усмивка няма да има, защото устните ми няма да могат да се помръднат.
Знам, че нямам търпение. Искам да тръгна. Навътре в белия цвят. Казват, че е толкова искрящ, че заслепява, толкова вечен, че връща хармонията. И единственото, в което опира погледът, е Стената и единственото, за което мислиш, е Стената. Само че аз... аз ще виждам морето и вместо дупки, то ще владее в главата ми. Ина остава и целите й остават, редът, движението, 24те часа, годините ми, даже името.
Там всички ще носим камъни. И с тях ще укрепяме това, което е зад гърбовете ни. А с мислите си и с вълните ще го рушим и ще танцуваме в белотата върху останките му.
Някой ден морето ще ни залее.
***
аз няма да се пазя
защото просто няма от кого
все още е мил
Събудих се потънал в пот... Едва 4 часа, а алкохолът в кръвта ми (от снощи, не пия рано сутрин) е пресушил устата ми. Мога да я гледам с часове как спи до мен. Разбираш ли, целенасочена е. Тя знае какво иска, винаги знае. И никога не мърда в съня си, не бълнува.
Нейната глава не е празна.
О не, човече, моята навита пружина е тя.
А вечер е толкова спокойна... Обича да се съблича бавно, знаеш ли? И нощната ми лампа никога не я осветява. Ама никога... Още съм жаден, да.
Ще я полея цялата с вода...заради капките, човече. Искам да гледам как се стичат капките.
Утре ли? Утре ще ме отвеждат навътре във вечните бели полета. Няма начин, изгубих основателните причини за живот някъде по пътя, та най- накрая и мен ще впрегнат със задачи.
Камъни.
Ще нося камъни. Ще укрепваме Стената и ще изблъскваме това упорито море, което така или иначе ще ни залее. Аз ще чакам, но как ще го понесат те, не ми е ясно. Вкопчили са се в Стената и чувам, че всяка година я продължават все по- навътре и по- навътре. Едно време това място било просто една пясъчна дюна и имало треви.
Усети ли, че цветята изчезнаха? Онзи ден събориха и последните остатъци от ботаническата градина. Когато за пръв път видях Ина, да бе, Ина се казва, очите й бяха незабравки... нищо друго освен две незабравки. Толкова сини, човече.. удавих се в тях. И й подарих незабравки, а тя се разсмя, хвана ме за ръката и... както виждаш още съм тук. Само че моето малко чудовище носи контактни лещи, единствено смехът си е нейн. Аз знам, че този смях е Ина, обаче Ина не го знае. Тя казва, че Ина е лицето, чувствената уста, двете малки ръце, косата й, Целите ( личи си, че казва думата с главна буква). Ина ще стане издател. Тя ще надъхва. Перфектното й тяло ще продава щастие, затворено в листи и ще ухае на кокичета. Жалко, че толкова бързо ще забравят кокичетата.
А знаеш ли какво ще пласират съвършените й ръце? Идеали. Идеали на килограм и думи с тежест. Ще мачкат тези думи, усещам го. Моята дъждовна жена не вярва във въздуха. Тя е като... а бе, сещаш се... портокалите с часовников механизъм.
Свърши се със снега, братче, и дъжд няма. Но си имаме постоянна влажност на въздуха, нощ с точно времетраене. Може и луна да има. Лично аз не съм я виждал от много време.
Какво ми липсва, питаш? - Цели.
О, разбрах те. Зеленият цвят ми липсва... на поляните - да ме изпълни отново отвътре, и цъфналите череши. Едно време не слизах от черешата в двора ни и пред погледа ти - само хълмове - зелени и зелени, крещял съм от кеф.
Е не, не съм стар, на 23 съм. Но хълмовете ги няма от 10 години, последната цигара изпуших преди 5, а от 4 години сексът е рутина, убийство.
Мразя го, човече. Ина е направена за любов... обичам само капките по кожата й.
Вече е утре, нали?
Снощи Ина стегна багажа ми, а й обясних, че взимам само една книга, тя се разкрещя и си легна. Не мисля, че ще усети липсата ми. По- скоро ще я притесни дупката в графика й. Мен ме бъркат други дупки, дупки по небето. Вечер вижадам как засмукват цветовете. Водовъртежи от ярки цветове, човече, въртят се и се въртят, просто изчезват... и ми става студено, докато лежа и крещя : мен не ме е страх, мен не ме е страх. А всъщност ме е страх, ужасно, че ще се събудя и тя ще е сива, ще липсва синьото й, тихото розово, толкова топло и моите ръце... те ще са прах.. сива, слепена, твърда прах, която не усеща и се рони. Лицето ми ще е в дълбоки пукнатини и усмивка няма да има, защото устните ми няма да могат да се помръднат.
Знам, че нямам търпение. Искам да тръгна. Навътре в белия цвят. Казват, че е толкова искрящ, че заслепява, толкова вечен, че връща хармонията. И единственото, в което опира погледът, е Стената и единственото, за което мислиш, е Стената. Само че аз... аз ще виждам морето и вместо дупки, то ще владее в главата ми. Ина остава и целите й остават, редът, движението, 24те часа, годините ми, даже името.
Там всички ще носим камъни. И с тях ще укрепяме това, което е зад гърбовете ни. А с мислите си и с вълните ще го рушим и ще танцуваме в белотата върху останките му.
Някой ден морето ще ни залее.
***
аз няма да се пазя
защото просто няма от кого
все още е мил
17.3.06
Things don't have to be this way..Catch me on a better day
повтори по-силно, не те чух
искаш ли?! - искам да съм малка, за да се скрия в него..
да, винаги съм искала да бъда малка, за да го направя. нищо, че той е висок, висок е, човече, очите му събират целия ми небосклон и някак си не знам... успява да забави времето ми...там имаше много хора, но той пулсираше, разбираш ли, през минута някой викаше името му
нещо като тихият център е... не знам защо не забелязват, когато млъкне... адски тихо ми става, празно...колкото и да се смеем, нещо ми липсва, когато гони думите си
да, бро, всеки път се запознаваме наново и всеки път успява да ме счупи или да ме навие като пружина...над тях видях двете дъги, спомняш ли си, как ги видяхме, съвсем случайно погледна нагоре и после онова лудо пътуване, което за мен завърши с изпит и на изпита, като глупаво малко дете, каквото понякога съм, си мислих...човече, тази зала ухае на хартиени целувки за какви ти еритроцити говорим, само за хартиени целувки е тя, единствено за неговите хартиени целувки
не знам какво съм, не знам какво сме, доколко държим на себе си, изобщо държим ли, кое е неговата поза, къде започвам аз в него, ще започнем ли някога. това не трябваше ли да свърши? повтаряме думите през 365 дни и после той не помни, пък те се отпечатват в очите ми. в себе си не нося мисли, нося граници и ако разделя живота си на височини той колко височини ще има? последната най-висока ли ще да е?
тези поеми, които ми обеща ще са последната стъпка... при теб за мен всичко е поледното, но пък се водя от многоточия и краят с нас ме плаши.. не съм еднодневка
хайде, скъпи, помогни ми, спри ме, докато още може или вече не може, човече, сбърках се
столовете са огромни и потъвам в тях
улиците прекалено криви и спъват стъпките
плочките прекалено шарени - вече имам главоболие
разбираш ли, късно вечер някой път го усещаш и щом го усетиш.. говориш... или не, само ти говориш и ако някой може да те проследи ... е, той слуша, не е наясно какво слуша, но му харесва, харесва му да те слуша... защото ти му споделяш за последната граница... а това е нещото, което те отвежда.. отвежда те зад Стената, независимо колко висока е тя, с колко студени камъка е зидана, води те след нея към онова море, което се крие там и чака, чака да ни залее и небето над него е сиво, ама не сиво като сивия ти делник, а по-скоро с предусещането за буря, която най-накрая ще те разтърси... грубо в мозъка ще прелее това море и тогава, не ти завиждам, ако продължиш да го слушаш, защото ще си спомниш и когато се отвориш, мисля, че очите ти няма да издържат, ръцете ти ще хванат въздуха, за да го удушат, музиката ще те пробие.. да, тя ще направи точно това, ще се забие в теб... ще вървиш и вървиш от тук нататък в някаква топла, защитена тишина, все едно си се върнал в 9те месеца, когато си нещо много комплексно, концентрирано и неясно и после, шом чуеш първия звук... ще кажа довиждане на парченцата, които си бил
ами да, ясно е, ние сме белязани, с него сме белязани и моят белег е скрит, имам нужда от сили, разчети белега ми, имам нужда да го докоснат, за да не боли... онези безкрайни бели полета не са причина за живот, има някаква дупка в нас и не знам как по друг начин да го кажа... дупка е, нищо и ти го носиш и то те мъчи, не, обърках се, не те мъчи, просто го има и това те подлудява, и човече, да това е заради песента, обаче в момента не съм нежна, аз нежна ли съм била, можела ли съм да бъда такава, за да ми говориш за топлина?
та, трябва ми достатъчност, трябва ми моята достатъчност в теб, вземи си съмненията, махай се с тях и се върни сам..
и ако все пак не се получи.. не си се справил с пътя изглежда, съжалявам, но мен ме има...говори за красиви жени
аз съм битка
you promised me poems
Fix me now
I wish you would
ооо, за какво изобщо говоря/мрънкам?!
искаш ли?! - искам да съм малка, за да се скрия в него..
да, винаги съм искала да бъда малка, за да го направя. нищо, че той е висок, висок е, човече, очите му събират целия ми небосклон и някак си не знам... успява да забави времето ми...там имаше много хора, но той пулсираше, разбираш ли, през минута някой викаше името му
нещо като тихият център е... не знам защо не забелязват, когато млъкне... адски тихо ми става, празно...колкото и да се смеем, нещо ми липсва, когато гони думите си
да, бро, всеки път се запознаваме наново и всеки път успява да ме счупи или да ме навие като пружина...над тях видях двете дъги, спомняш ли си, как ги видяхме, съвсем случайно погледна нагоре и после онова лудо пътуване, което за мен завърши с изпит и на изпита, като глупаво малко дете, каквото понякога съм, си мислих...човече, тази зала ухае на хартиени целувки за какви ти еритроцити говорим, само за хартиени целувки е тя, единствено за неговите хартиени целувки
не знам какво съм, не знам какво сме, доколко държим на себе си, изобщо държим ли, кое е неговата поза, къде започвам аз в него, ще започнем ли някога. това не трябваше ли да свърши? повтаряме думите през 365 дни и после той не помни, пък те се отпечатват в очите ми. в себе си не нося мисли, нося граници и ако разделя живота си на височини той колко височини ще има? последната най-висока ли ще да е?
тези поеми, които ми обеща ще са последната стъпка... при теб за мен всичко е поледното, но пък се водя от многоточия и краят с нас ме плаши.. не съм еднодневка
хайде, скъпи, помогни ми, спри ме, докато още може или вече не може, човече, сбърках се
столовете са огромни и потъвам в тях
улиците прекалено криви и спъват стъпките
плочките прекалено шарени - вече имам главоболие
разбираш ли, късно вечер някой път го усещаш и щом го усетиш.. говориш... или не, само ти говориш и ако някой може да те проследи ... е, той слуша, не е наясно какво слуша, но му харесва, харесва му да те слуша... защото ти му споделяш за последната граница... а това е нещото, което те отвежда.. отвежда те зад Стената, независимо колко висока е тя, с колко студени камъка е зидана, води те след нея към онова море, което се крие там и чака, чака да ни залее и небето над него е сиво, ама не сиво като сивия ти делник, а по-скоро с предусещането за буря, която най-накрая ще те разтърси... грубо в мозъка ще прелее това море и тогава, не ти завиждам, ако продължиш да го слушаш, защото ще си спомниш и когато се отвориш, мисля, че очите ти няма да издържат, ръцете ти ще хванат въздуха, за да го удушат, музиката ще те пробие.. да, тя ще направи точно това, ще се забие в теб... ще вървиш и вървиш от тук нататък в някаква топла, защитена тишина, все едно си се върнал в 9те месеца, когато си нещо много комплексно, концентрирано и неясно и после, шом чуеш първия звук... ще кажа довиждане на парченцата, които си бил
ами да, ясно е, ние сме белязани, с него сме белязани и моят белег е скрит, имам нужда от сили, разчети белега ми, имам нужда да го докоснат, за да не боли... онези безкрайни бели полета не са причина за живот, има някаква дупка в нас и не знам как по друг начин да го кажа... дупка е, нищо и ти го носиш и то те мъчи, не, обърках се, не те мъчи, просто го има и това те подлудява, и човече, да това е заради песента, обаче в момента не съм нежна, аз нежна ли съм била, можела ли съм да бъда такава, за да ми говориш за топлина?
та, трябва ми достатъчност, трябва ми моята достатъчност в теб, вземи си съмненията, махай се с тях и се върни сам..
и ако все пак не се получи.. не си се справил с пътя изглежда, съжалявам, но мен ме има...говори за красиви жени
аз съм битка
you promised me poems
Fix me now
I wish you would
ооо, за какво изобщо говоря/мрънкам?!
15.3.06
sing... blue silver
знам
престъпих прага
разтреперах се и за успокоение
се скрих в ъгълчетата на очите ти
три изгарящи чаши по-късно
беше толкова горещо
че въздухът лепнеше в косите ми
и за разхлада скочих в стъклата
изгорих думите върху кожата си
за да не ги забравя никога
вплетохме праха във върховете на пръстите
за да не помрачим лунната светлина
спомняш ли си някой ти каза
и ти не повярва
но запомни
гориш толкова прекрасно
че с удоволствие ще се скрия в теб през февруари
любов моя, защо ровиш в себе си
без да знаеш какво търсиш и не позволяваш
на никого да надраска перфектната ти огледална повърхност
твоите ножове не са остри
а моите целувки не изпиват до невъзможност и последната капка захар
от съвършените ти мисли
в които се спъна с досада в онази рязана вечер
скрита с такова удоволствие ...
без теб ще се въртя и въртя и въртя
защото това е,което мога
докато ти си
***
толкова по-лесно е всъщност така
толкова по-бързо
болезнено
безболезнено
без причина
ти просто потъна в кожата ми
грубо, но го направи
какво искам ли?
още от себе си
какво чувам
само музка, съжалявам
кога ще се случа
когато ме хванеш, не по-късно, не по-рано
какво правя
вятър, разбирай го както желаеш
лека нощ?
няма
не обичам снимките на тези места... но тук ще има една...не съм под теб...нарани ръбовете, ако желаеш, но не съм и не исках снимка тук!
престъпих прага
разтреперах се и за успокоение
се скрих в ъгълчетата на очите ти
три изгарящи чаши по-късно
беше толкова горещо
че въздухът лепнеше в косите ми
и за разхлада скочих в стъклата
изгорих думите върху кожата си
за да не ги забравя никога
вплетохме праха във върховете на пръстите
за да не помрачим лунната светлина
спомняш ли си някой ти каза
и ти не повярва
но запомни
гориш толкова прекрасно
че с удоволствие ще се скрия в теб през февруари
любов моя, защо ровиш в себе си
без да знаеш какво търсиш и не позволяваш
на никого да надраска перфектната ти огледална повърхност
твоите ножове не са остри
а моите целувки не изпиват до невъзможност и последната капка захар
от съвършените ти мисли
в които се спъна с досада в онази рязана вечер
скрита с такова удоволствие ...
без теб ще се въртя и въртя и въртя
защото това е,което мога
докато ти си
***
толкова по-лесно е всъщност така
толкова по-бързо
болезнено
безболезнено
без причина
ти просто потъна в кожата ми
грубо, но го направи
какво искам ли?
още от себе си
какво чувам
само музка, съжалявам
кога ще се случа
когато ме хванеш, не по-късно, не по-рано
какво правя
вятър, разбирай го както желаеш
лека нощ?
няма
не обичам снимките на тези места... но тук ще има една...не съм под теб...нарани ръбовете, ако желаеш, но не съм и не исках снимка тук!
7.3.06
...
ти носеше морето в себе си
аз го намерих и го пресуших
никога не съм била в дома ти
но познавам всяка каменна стъпка и
затова беше толкова лесно
да го разруша до основи
мен ме чака слънчева светлина
а ти... ти можеш да имаш всичко
ако си го пожелаеш
и няма да те следвам из електрическите
линии на напушените ти усмивки
из тънките сухожилия на
протритите думи
защото, виждаш ли, аз разруших
дома ти
и това ми е достатъчно
няма да усещам как
вървиш към мен със себе си
под ръка
удвоен дубликат на остаряла сянка
пиян ъгъл
сбъркал своите 9о градуса
разбираш ли, когато си влюбен
ще те накарам да светиш,
както не си светил никога досега
извън себе си
извън очертанията на устните
скулите,
извън парченцата, разпръснат
из дима на всяка една моя цигара
виждаш ли, разруших дома ти
насъсках ръбовете срещу теб
подлудих котката
скрих я в зениците
и се смях
една минута по –дълго над теб
за една минута повече улових
слънчевия прах над горната ти устна
спуснах ръце по пътищата след извивката
на ключицата
за минута повече не бях натрапник
и всичко беше мое
след това просто разруших дома ти.
знам какво мога да причиня на нощите ти
и ще го направя с упование
в онази подла сила на болката,
която никой не признава
аз просто гледам и виждам
това, от което се нуждая
спъвам се в теб на всяка крачка
откривам теб във всеки скучен ред,
защото, нека си призная,
когато разруших дома ти
белязах с теб
всяка моя индигова клетка!
Сега единствено искам да забравя пЪк в приближаващото Утре треперя от възможността да не те видя! (мразя тази моя слабост до самото ми дъно, но без нея не си струва да чакам да отворя очи)
Колко много ми се плаче...
аз го намерих и го пресуших
никога не съм била в дома ти
но познавам всяка каменна стъпка и
затова беше толкова лесно
да го разруша до основи
мен ме чака слънчева светлина
а ти... ти можеш да имаш всичко
ако си го пожелаеш
и няма да те следвам из електрическите
линии на напушените ти усмивки
из тънките сухожилия на
протритите думи
защото, виждаш ли, аз разруших
дома ти
и това ми е достатъчно
няма да усещам как
вървиш към мен със себе си
под ръка
удвоен дубликат на остаряла сянка
пиян ъгъл
сбъркал своите 9о градуса
разбираш ли, когато си влюбен
ще те накарам да светиш,
както не си светил никога досега
извън себе си
извън очертанията на устните
скулите,
извън парченцата, разпръснат
из дима на всяка една моя цигара
виждаш ли, разруших дома ти
насъсках ръбовете срещу теб
подлудих котката
скрих я в зениците
и се смях
една минута по –дълго над теб
за една минута повече улових
слънчевия прах над горната ти устна
спуснах ръце по пътищата след извивката
на ключицата
за минута повече не бях натрапник
и всичко беше мое
след това просто разруших дома ти.
знам какво мога да причиня на нощите ти
и ще го направя с упование
в онази подла сила на болката,
която никой не признава
аз просто гледам и виждам
това, от което се нуждая
спъвам се в теб на всяка крачка
откривам теб във всеки скучен ред,
защото, нека си призная,
когато разруших дома ти
белязах с теб
всяка моя индигова клетка!
Сега единствено искам да забравя пЪк в приближаващото Утре треперя от възможността да не те видя! (мразя тази моя слабост до самото ми дъно, но без нея не си струва да чакам да отворя очи)
Колко много ми се плаче...
2.3.06
...
разположен по средата на зениците ни е всеки един твой или мой страх, всяко едно желание, всяка една малка промяна, настроение
много неща се събират на върха на една толкова малка точица
омръзна ми да се опитвам да ги откривам или поставям на различно място след като те си се крият точно там и никъде другаде
след днес ясно защо
Спаси ме от скучен делник,
остани с мен - в понеделник
може да причини такива неразбории в нечии подреден ред
и по-добре!
да следваш план-графикът си е скучно!
монотонно
сиво
безинтересно
тясно
разнообразие - само така мога да дишам и
Без теб на тишината съм президент.
Без дъх ще остана да празнуваме
пребродих целия град, изтанцувах всички улици, изтърках всичките си обувки, изгубих се из всяка сянка, чух всички разговори, забравих всички думи, не разбрах нито един жест, подадох всяка една усмивка
ляляляля
Един мой глупав ден
ха!
не се спънах нито веднъж, защото избягах от всяка една уста,превърната в тънка линия... и защо ми се струва, че целият ни град е залят от гларуси...вечер при облачно време се виждат само техните криле и светлините от пристанището...а прозорците са големи, почти липсвам и как да пиша съчинение за важната роля на някого си някъде си или върху някого си, като единствените, които ми влияят сега са птиците
4оо години
толкова много време
Красиво е като любовна сцена
много неща се събират на върха на една толкова малка точица
омръзна ми да се опитвам да ги откривам или поставям на различно място след като те си се крият точно там и никъде другаде
след днес ясно защо
Спаси ме от скучен делник,
остани с мен - в понеделник
може да причини такива неразбории в нечии подреден ред
и по-добре!
да следваш план-графикът си е скучно!
монотонно
сиво
безинтересно
тясно
разнообразие - само така мога да дишам и
Без теб на тишината съм президент.
Без дъх ще остана да празнуваме
пребродих целия град, изтанцувах всички улици, изтърках всичките си обувки, изгубих се из всяка сянка, чух всички разговори, забравих всички думи, не разбрах нито един жест, подадох всяка една усмивка
ляляляля
Един мой глупав ден
ха!
не се спънах нито веднъж, защото избягах от всяка една уста,превърната в тънка линия... и защо ми се струва, че целият ни град е залят от гларуси...вечер при облачно време се виждат само техните криле и светлините от пристанището...а прозорците са големи, почти липсвам и как да пиша съчинение за важната роля на някого си някъде си или върху някого си, като единствените, които ми влияят сега са птиците
4оо години
толкова много време
Красиво е като любовна сцена
Subscribe to:
Posts (Atom)