за да не пробие скуката ми тялото... (би ли потърсил зад думите)

- Главата ми е празна. Главата ми е толкова празна, че сънувах, че съм въздух под налягане. Голям балон в небето, осеян с дупки.
Събудих се потънал в пот... Едва 4 часа, а алкохолът в кръвта ми (от снощи, не пия рано сутрин) е пресушил устата ми. Мога да я гледам с часове как спи до мен. Разбираш ли, целенасочена е. Тя знае какво иска, винаги знае. И никога не мърда в съня си, не бълнува.
Нейната глава не е празна.
О не, човече, моята навита пружина е тя.
А вечер е толкова спокойна... Обича да се съблича бавно, знаеш ли? И нощната ми лампа никога не я осветява. Ама никога... Още съм жаден, да.
Ще я полея цялата с вода...заради капките, човече. Искам да гледам как се стичат капките.
Утре ли? Утре ще ме отвеждат навътре във вечните бели полета. Няма начин, изгубих основателните причини за живот някъде по пътя, та най- накрая и мен ще впрегнат със задачи.
Камъни.
Ще нося камъни. Ще укрепваме Стената и ще изблъскваме това упорито море, което така или иначе ще ни залее. Аз ще чакам, но как ще го понесат те, не ми е ясно. Вкопчили са се в Стената и чувам, че всяка година я продължават все по- навътре и по- навътре. Едно време това място било просто една пясъчна дюна и имало треви.
Усети ли, че цветята изчезнаха? Онзи ден събориха и последните остатъци от ботаническата градина. Когато за пръв път видях Ина, да бе, Ина се казва, очите й бяха незабравки... нищо друго освен две незабравки. Толкова сини, човече.. удавих се в тях. И й подарих незабравки, а тя се разсмя, хвана ме за ръката и... както виждаш още съм тук. Само че моето малко чудовище носи контактни лещи, единствено смехът си е нейн. Аз знам, че този смях е Ина, обаче Ина не го знае. Тя казва, че Ина е лицето, чувствената уста, двете малки ръце, косата й, Целите ( личи си, че казва думата с главна буква). Ина ще стане издател. Тя ще надъхва. Перфектното й тяло ще продава щастие, затворено в листи и ще ухае на кокичета. Жалко, че толкова бързо ще забравят кокичетата.
А знаеш ли какво ще пласират съвършените й ръце? Идеали. Идеали на килограм и думи с тежест. Ще мачкат тези думи, усещам го. Моята дъждовна жена не вярва във въздуха. Тя е като... а бе, сещаш се... портокалите с часовников механизъм.
Свърши се със снега, братче, и дъжд няма. Но си имаме постоянна влажност на въздуха, нощ с точно времетраене. Може и луна да има. Лично аз не съм я виждал от много време.
Какво ми липсва, питаш? - Цели.
О, разбрах те. Зеленият цвят ми липсва... на поляните - да ме изпълни отново отвътре, и цъфналите череши. Едно време не слизах от черешата в двора ни и пред погледа ти - само хълмове - зелени и зелени, крещял съм от кеф.
Е не, не съм стар, на 23 съм. Но хълмовете ги няма от 10 години, последната цигара изпуших преди 5, а от 4 години сексът е рутина, убийство.
Мразя го, човече. Ина е направена за любов... обичам само капките по кожата й.
Вече е утре, нали?
Снощи Ина стегна багажа ми, а й обясних, че взимам само една книга, тя се разкрещя и си легна. Не мисля, че ще усети липсата ми. По- скоро ще я притесни дупката в графика й. Мен ме бъркат други дупки, дупки по небето. Вечер вижадам как засмукват цветовете. Водовъртежи от ярки цветове, човече, въртят се и се въртят, просто изчезват... и ми става студено, докато лежа и крещя : мен не ме е страх, мен не ме е страх. А всъщност ме е страх, ужасно, че ще се събудя и тя ще е сива, ще липсва синьото й, тихото розово, толкова топло и моите ръце... те ще са прах.. сива, слепена, твърда прах, която не усеща и се рони. Лицето ми ще е в дълбоки пукнатини и усмивка няма да има, защото устните ми няма да могат да се помръднат.
Знам, че нямам търпение. Искам да тръгна. Навътре в белия цвят. Казват, че е толкова искрящ, че заслепява, толкова вечен, че връща хармонията. И единственото, в което опира погледът, е Стената и единственото, за което мислиш, е Стената. Само че аз... аз ще виждам морето и вместо дупки, то ще владее в главата ми. Ина остава и целите й остават, редът, движението, 24те часа, годините ми, даже името.
Там всички ще носим камъни. И с тях ще укрепяме това, което е зад гърбовете ни. А с мислите си и с вълните ще го рушим и ще танцуваме в белотата върху останките му.
Някой ден морето ще ни залее.


***
аз няма да се пазя
защото просто няма от кого
все още е мил