Things don't have to be this way..Catch me on a better day

повтори по-силно, не те чух
искаш ли?! - искам да съм малка, за да се скрия в него..
да, винаги съм искала да бъда малка, за да го направя. нищо, че той е висок, висок е, човече, очите му събират целия ми небосклон и някак си не знам... успява да забави времето ми...там имаше много хора, но той пулсираше, разбираш ли, през минута някой викаше името му
нещо като тихият център е... не знам защо не забелязват, когато млъкне... адски тихо ми става, празно...колкото и да се смеем, нещо ми липсва, когато гони думите си
да, бро, всеки път се запознаваме наново и всеки път успява да ме счупи или да ме навие като пружина...над тях видях двете дъги, спомняш ли си, как ги видяхме, съвсем случайно погледна нагоре и после онова лудо пътуване, което за мен завърши с изпит и на изпита, като глупаво малко дете, каквото понякога съм, си мислих...човече, тази зала ухае на хартиени целувки за какви ти еритроцити говорим, само за хартиени целувки е тя, единствено за неговите хартиени целувки
не знам какво съм, не знам какво сме, доколко държим на себе си, изобщо държим ли, кое е неговата поза, къде започвам аз в него, ще започнем ли някога. това не трябваше ли да свърши? повтаряме думите през 365 дни и после той не помни, пък те се отпечатват в очите ми. в себе си не нося мисли, нося граници и ако разделя живота си на височини той колко височини ще има? последната най-висока ли ще да е?
тези поеми, които ми обеща ще са последната стъпка... при теб за мен всичко е поледното, но пък се водя от многоточия и краят с нас ме плаши.. не съм еднодневка
хайде, скъпи, помогни ми, спри ме, докато още може или вече не може, човече, сбърках се
столовете са огромни и потъвам в тях
улиците прекалено криви и спъват стъпките
плочките прекалено шарени - вече имам главоболие
разбираш ли, късно вечер някой път го усещаш и щом го усетиш.. говориш... или не, само ти говориш и ако някой може да те проследи ... е, той слуша, не е наясно какво слуша, но му харесва, харесва му да те слуша... защото ти му споделяш за последната граница... а това е нещото, което те отвежда.. отвежда те зад Стената, независимо колко висока е тя, с колко студени камъка е зидана, води те след нея към онова море, което се крие там и чака, чака да ни залее и небето над него е сиво, ама не сиво като сивия ти делник, а по-скоро с предусещането за буря, която най-накрая ще те разтърси... грубо в мозъка ще прелее това море и тогава, не ти завиждам, ако продължиш да го слушаш, защото ще си спомниш и когато се отвориш, мисля, че очите ти няма да издържат, ръцете ти ще хванат въздуха, за да го удушат, музиката ще те пробие.. да, тя ще направи точно това, ще се забие в теб... ще вървиш и вървиш от тук нататък в някаква топла, защитена тишина, все едно си се върнал в 9те месеца, когато си нещо много комплексно, концентрирано и неясно и после, шом чуеш първия звук... ще кажа довиждане на парченцата, които си бил
ами да, ясно е, ние сме белязани, с него сме белязани и моят белег е скрит, имам нужда от сили, разчети белега ми, имам нужда да го докоснат, за да не боли... онези безкрайни бели полета не са причина за живот, има някаква дупка в нас и не знам как по друг начин да го кажа... дупка е, нищо и ти го носиш и то те мъчи, не, обърках се, не те мъчи, просто го има и това те подлудява, и човече, да това е заради песента, обаче в момента не съм нежна, аз нежна ли съм била, можела ли съм да бъда такава, за да ми говориш за топлина?
та, трябва ми достатъчност, трябва ми моята достатъчност в теб, вземи си съмненията, махай се с тях и се върни сам..
и ако все пак не се получи.. не си се справил с пътя изглежда, съжалявам, но мен ме има...говори за красиви жени
аз съм битка
you promised me poems
Fix me now
I wish you would

ооо, за какво изобщо говоря/мрънкам?!