...

за тази вечер се събрах в това - странни хора, странно време, странно забравяне и 2 месеца са вечност
и точка
иначе - толкова много километри и погледи през рамо, че сякаш си протърках кожата
иначе - нямам какво да си кажа с нея... и не ми се слуша за София такава, каквато я вижда тя, нито за тях такива, каквито ги вижда тя
гледните ни точки само много лицемерно се припокриват
мисля... колекционирам епизоди без смисъл
-някакви хора влизат, други излизат
някои уж остават, а пък ги няма и после или преди това ти си си тръгнал
и важното става мъгла- това се случва бавно, плавно и към края накъсано, сякаш желанието се е изхабило и всички бързат, за да се приберат по -скоро
не е ли така?
само онази болка в гърлото, като че ще викаш, ама няма за какво и не викаш
съвсем скоро станала година, откакто е абсолютно сам
съвсем скоро намерих още един човек в мен и в момента той опознава другите в малкото пространство в главата ми
та той слуша си слуша музиката, после избухва (музиката) и след това някой почва да нарежда монотонно, пък ти вече само си се отпуснал, пейката почти не е твърда - първите жалки дървета всред небето и някакви луди птици се обаждат съвсем оптимистично късно вечер
и когато небето почне да пада на късове в морето, ще се събудя, защото е само сън, пада моето небе на доволно дребни късове (което не значи, че забавлението е липсващият фактор)
утре - кафе и Йовков, светът зад прозореца пищи, че вече идват дните, когато часовете ще са малки вечности, идват дните за разни записвания, разни предварителни изпити, Изпити
краят се вижда
ура
ура
ура
знам за какво да мисля
ама... изгубих връзката, трябват ми бисквити Мираж, една стая и ръката му на рамото му, след това ще се усмихна спокойно

ще успея ( първо заради мен)