But I'm not crazy, I'm just a little unwell

дълго е, почти колкото мен...
обаче... не можах да се спра =]
(ммм, или да си призная не исках)
та песните им още вървят и
i need some help here (наистина истина)

аааааааааааааааааааааааа
Matchbox Twenty (старата ми забравена музика в нови звукове)

All day staring at the ceiling
Making friends with shadows on my wall
All night hearing voices telling me
That I should get some sleep
Because tomorrow might be good for something


уф, какво да направя
малко съм луда,
малко ми се гонят влакове
и никак не ми се изпускат гари.
трябва да сляза на всяка гара
и слизам всеки път, когато тракането по релсите започва да ме буди,
буди, буди.
слизам всеки път,
защото въздухът е вкусен като мед,
небето е мляко,
и аз съм температурата.
на стената на онази дневна гара - виждаш ли ме?
плакатно изображение на усмивка,
заспала в опити да пие
от вятъра, който правят ръцете ти.
не гледам с очи,
аз просто слизам,
свободна от тежести, ъгли.
нося дъжд,
точно под езика
и се спуска по гърлото надолу.
докато ти спеше,
аз изследвах
всяка мисъл, всеки сън събирах
в малките бръчици покрай очите.
докато ти спеше,
аз се интересувах
къде летуват целувките ти,
когато на теб ти е студено,
и когато изсъхнат листата на смеха ти,
как го съживяваш отново,
и когато си сам,
как успяваш да потънеш в зелените облаци
на очите ми така,
че и дъгата да виждам в един цвят само.
една композиция
от много думи.
по дяволите, когато ти пиша
не си спомням лицето ти
и викам,
а викът се губи в капките
и в шепите прах,
с които закривах всеки образ и подобие.
иглата не пронизва
онази далечина, която обичаш,
иглата, пронизва езика ти
за да те боли всеки път, когато
говориш.
така аз спирам
и слизам
на всяка гара.
така аз се губя из твоята
неистинска болка на някой,
който просто изпада в себе си,
и никога не знае, кога ще спре да се спуска
там долу, в тъмното, нито знае
коя от всички ръце да поеме и затова
не вижда нищо, освен корени,
не прегръща нищо, освен тръни.
но когато се влюби,
не може да стане от леглото си,
защото е забравил да остави
прозореца си отворен за зеленото
на моята младост,
която толкова оптимистично
иска да слиза на всяка гара,
за да събере всичките твои парченца от пъзела,
които си направил.
протягам ръка - тя събира целия свят в юмрука ми -
малък кръг от аз и ти.
отпусни се.
вървим из същите треви, които горчат
на сърцето Ни от толкова много утрини,
че вече сладкото не е сладко,
а непознато вкус от някаква далечна Индия.
аз разказвам приказки -
и слизам на всяка гара -
изречение по изречение.
те се редят по моето плакатно
изображение.
там, в ъгъла
виждаш ме.
логично, подлежа на разискване,
но само когато спра да заплитам косата си в небето,
ще ти покажа къде скрих последната си шарена риза
с онзи кротък хаос на всичко, от което се нуждая.