...

Днес
преди 2о лета
ти казах да спреш да си,
за да мога да дишам
да тичам
да бъда фенер,
като намаляваща китайска луна
да светя в червено,
да бъркам пътя ти с моя,
защото по нашите
стъпки
птиците намират
ориентири
в небето.
по земята бавно се
влачиш
Ти
и маската на ухилен злобно змей
те прави по - нисък от тревите,
изсушава водата
по устните ти,
напуква пръстите и
цветовете, които потичат,
рисуват малки хора
в малки къщи
с малки очи
и малки усмивки
под толкова голям небосклон,
че се буди
желание
да се свия кротко
като навита мисъл на кълбо
и никога вече да карам
ръцете си да прегръщат
краката си да тичат
устните да дишат
въздух,
в който плуват светулки.
тъмниата, в която
слънчогледите се раждат,
е твоят ден,
останал сам,
след като изгони всяко
търсене
търпение
тревога
трепет
треска
и се напи от собствения си
глас,
защото
Ти, ти и ти ( накъдето и да се обърна)
оставихте онези толкова мои (притежание)
грешки
да залязат
и пусна (ти)
вятъра по вените си -
тесни пътища към
едно голямо приключение,
в което Ние се измерваме
с височината на собствените
граници.

Има думи, които сякаш се забиват в главата ми и през целия ден започвам и свършвам изречения единствено с тях
тичам
небе
някой ми каза
остават няколко нищожни дена и ако вкъщи не се усеща, то отвътре вря и кипя
хората от миналата година пак са тук като гласове, само че сега се карат (все още не ни пречи)
"Докторе, знаеш ли, че съм напълно луд."
а после
" Главата ми - кървав фенер с разтрошени стъкла"
имам нужда от безплатни мисли, защото
"красиво е в теб,
опитвам деня ти,
разтварям се в теб,
говориш с безплатните мисли на друг човек,
оставаш с рекламните мисли за мен"
да си на части и пред всеки да показаваш отредената за него, сякаш отпускаш от себе си по малко, побърква, а аз точно това правя
"отрових се в теб,
разтворих се в сладките мисли на друг човек,
забравих за кратко да мисля"
за мен ние бяхме a right pair of believers
a couple of dreamers
ходещият по покривите бавно, бавно се издига към слънцето
"опитай с малко нежност"
непременно.