някой ден ще бъда
приличен,
сериозен човек
със сиви очи.
наистина.
ще имам
плътен,
тих
глас,
който се спуска
по бурите
така достолепно,
че ги
укротява
и нито един повей на вятъра няма
да роши косите ми.
ще бъда
сипкав в леглото
рано сутрин..
истински здрач
вечер.
свит на кълбо
няма да боли от другите,
няма да се давя
в милите черти
на лицето срещу мен,
няма да се увесвам
на дърветата,
да съм солен вкус
на върха на езика
и никога бесен.
бесен като мъгла,
луд
като гръмотевица.
и ще си
спомням
как с вдигнат към
небето пръст
предизвиквах
светкавици,
толкова гневен,
че се свивах
в ръцете ти,
дишах в шепите ти,
точно под сърцето ти
пях,
питах с устните.
толкова бесен
никога повече.
бесен но жив. жив и действен. не сив и безмълвен. не подтиснат и затворен с думи тежки пълни със сериозност.
ReplyDeleteтолкова много може да види и научи човек само ако се докосне до другата крайност на личноста си.
ooo, da be, nikak ne e qko da se
ReplyDeletedokosnesh do tochno tazi chast ot sebe si, ama nikak :(
"колкто повече научавам (за себе си) толкова повече не искам да знам"
ReplyDeleteнякакви страхове може би?
не точно страхове... или поне не в истинския смисъл на думата, по скоро като доказателство на нещо, което си се опитвал да опровергаеш.. или признания, че понякога колкото и да се стараеш и да искаш, има един външен фактор, който може и да бъде по- силен, ако не винаги, то поне за този момент, който е важен и стойностен
ReplyDelete