31.5.06

error order anger

този жесток влак, който от часове пристига на нашата гара, е злобен. злобен, защото колелетата му обясняват, че аз оставам
също като самолетите, дерящи небето през секунди, ми се иска
пръстите ми да разбъркват облаци
очите ми да виждат големите важни мащаби, смалени до точки във въртящ се въздух
искам да говоря на 'ти' на всеки значим момент, да дишам цигарен дим в лицето му и като осъзнат непукист да приемам дъжда в себе си, защото нека си признаем - капките в мен никога не спират да се стичат и затова целувките (принципно нечии) оставят мокри следи
пък аз се смея на (нечие) недоумение и на учудването, че в тези години живеят такива думи
аз съм кукла на конци, които висят отрязани в небето
аз съм всичко, което не знаеш, и нищо, което ще ти кажа
аз промъквам себе си през храстите, но когато имам нужда от помощ, преставам да ти вярвам
с тебе изменяме гласовете си - аз не пея срички, ти не ги шептиш, просто сплитаме кълбо и след това дърпаме нишките
аз живея на входа на пристанище, на началото на гара и от нея започват всички дестинации. едно пътуване никога не може да има истински край, само много различни начала.
аз съм Гледащият пътниците и не мога да привикна още към ъглите на формата си. би трябвало да съм Пътник
не знам на кого говоря (на себе си не, защото така или иначе не се чувам), но написаха "някои думи имат силата да преминават през хаоса на разкъсаната мрежа" и искам да кажа Нещо има да се случи
някога, някъде, някой
бурите раздвижват въздуха, дъждът раздвижват хората, гръмотевиците дънят небето
"никъде, никога, никой"
искам да отрежа косата си, да изпълня очите си (после цялото тяло), да си нарисувам лице и с него да се смея и когато всичко това свърши, да бъда никога, никъде, никой

подпис г-н Круп
г-н Вандермар
наемни убийци отпреди 14ти век - "добрата стара фирма. премахване на пречки,изкореняване на неприятности, отстраняване на досадни крайници и грижа за зъбите."

29.5.06

...

Днес
преди 2о лета
ти казах да спреш да си,
за да мога да дишам
да тичам
да бъда фенер,
като намаляваща китайска луна
да светя в червено,
да бъркам пътя ти с моя,
защото по нашите
стъпки
птиците намират
ориентири
в небето.
по земята бавно се
влачиш
Ти
и маската на ухилен злобно змей
те прави по - нисък от тревите,
изсушава водата
по устните ти,
напуква пръстите и
цветовете, които потичат,
рисуват малки хора
в малки къщи
с малки очи
и малки усмивки
под толкова голям небосклон,
че се буди
желание
да се свия кротко
като навита мисъл на кълбо
и никога вече да карам
ръцете си да прегръщат
краката си да тичат
устните да дишат
въздух,
в който плуват светулки.
тъмниата, в която
слънчогледите се раждат,
е твоят ден,
останал сам,
след като изгони всяко
търсене
търпение
тревога
трепет
треска
и се напи от собствения си
глас,
защото
Ти, ти и ти ( накъдето и да се обърна)
оставихте онези толкова мои (притежание)
грешки
да залязат
и пусна (ти)
вятъра по вените си -
тесни пътища към
едно голямо приключение,
в което Ние се измерваме
с височината на собствените
граници.

Има думи, които сякаш се забиват в главата ми и през целия ден започвам и свършвам изречения единствено с тях
тичам
небе
някой ми каза
остават няколко нищожни дена и ако вкъщи не се усеща, то отвътре вря и кипя
хората от миналата година пак са тук като гласове, само че сега се карат (все още не ни пречи)
"Докторе, знаеш ли, че съм напълно луд."
а после
" Главата ми - кървав фенер с разтрошени стъкла"
имам нужда от безплатни мисли, защото
"красиво е в теб,
опитвам деня ти,
разтварям се в теб,
говориш с безплатните мисли на друг човек,
оставаш с рекламните мисли за мен"
да си на части и пред всеки да показаваш отредената за него, сякаш отпускаш от себе си по малко, побърква, а аз точно това правя
"отрових се в теб,
разтворих се в сладките мисли на друг човек,
забравих за кратко да мисля"
за мен ние бяхме a right pair of believers
a couple of dreamers
ходещият по покривите бавно, бавно се издига към слънцето
"опитай с малко нежност"
непременно.

26.5.06

...

дни, които се радвам, че преживявам


музата ми да се справя... нека спре да се крие под леглото и най- накрая се върне пак
together we could bring the world apart

висшето образование желание ли е, или нещо задължително
аргументация в рамките на 22о думи
а аз не мога да аргументирам дори собствените си мисли понякога
=/


мхм
животът е хубав!!!

22.5.06

...

тези два дни - само толкова ще си позволя да се чувствам така
а от утре, но не като напразно обещание, ще бъда един примерен малък човек - така, както трябвало
с тъжното уверение, че имаме още 24 часа, и ...
I know you want to make her see how much this pain hurts, през отворената врата на стаята заедно с топлината влиза и нещо друго
почти лято
това са дните ми за там
и въздухът е забавен като тогава
и очакването е, че ще ги видя
толкова неизбежно хубаво
болезнено тръпкаво
един път, винаги
dry your eyes mate (ами ако този път не искам?)
това са дните, когато доволно си ме боли за всичко минало, което няма да бъде...( I've still got sand in my shoes
And I can't shake the thought of you)
тъжно ми е за онези вечери.. и ми е хубаво
тъжно ми е за думите му
боли ме за имената им
just wanna be with you
и за онази студентска стая, и за филмите там, и не само за филмите, и за прозореца, и за небето през него, и за музиката и... понякога е неизбежно и нали всичко е субективно, и усещанията са лични за мен беше важно, ама най-важното е, че беше, както според мен трябва - хубаво, и затова не го забравям и няма да го забравям, и затова през такива дни все това ще е в главата ми, малка част от вчера попива в цветовете ми днес.. това изглежда се нарича носталгия, меланхолия... само че с много живец вътре, много, много, живее си само, самостоятелно в главата ми и когато реши, ме побърква, почти мога да крещя заедно с птиците и затова, когато в такива вечери има други около мен - ме питат абсурдни въпроси и искат/искам/искаме абсурдни неща - толкова искам червената луна в ръката си, а не в твоя фотоапарат
(място за поемане на въздух)
и
с
к
а
м
непроменени.. това е. искам да имам 24 часа и нищо окончателно ( напук на това, което искам, когато съм аз?) искам да седя на перваза, да гледам надолу, да е безметежно, защото сме свършили за учим(мда, бих желала да уча!), каквото трябва да се учи, защото Денят е такъв, искам да се обърна и да ги видя - всички, събрани в тясната стая, да спорят какво да пуснат, къде ще ходим, какво ще се прави... или просто ще решим въздухът да ни забавлява, да чакам почукването, да не знам какво да кажа, да го кажа, да намерим онази градинка пак, да обясня защо ще направя това със себе си
това не е признание, това са... това Е онова голямо нещо, което ме надскача
искам да се усети ей така, да се вкуси деня, за който толкова много издивявам кротко...

edit: никак не ми се спи
не ми се спи
не ми се спи
добро утро... при мен ухае на море!
сега е моментът някой да ни обясни историята на светлината, когато е най - тъмно
добро утро... 22 минути от днес!

18.5.06

But I'm not crazy, I'm just a little unwell

дълго е, почти колкото мен...
обаче... не можах да се спра =]
(ммм, или да си призная не исках)
та песните им още вървят и
i need some help here (наистина истина)

аааааааааааааааааааааааа
Matchbox Twenty (старата ми забравена музика в нови звукове)

All day staring at the ceiling
Making friends with shadows on my wall
All night hearing voices telling me
That I should get some sleep
Because tomorrow might be good for something


уф, какво да направя
малко съм луда,
малко ми се гонят влакове
и никак не ми се изпускат гари.
трябва да сляза на всяка гара
и слизам всеки път, когато тракането по релсите започва да ме буди,
буди, буди.
слизам всеки път,
защото въздухът е вкусен като мед,
небето е мляко,
и аз съм температурата.
на стената на онази дневна гара - виждаш ли ме?
плакатно изображение на усмивка,
заспала в опити да пие
от вятъра, който правят ръцете ти.
не гледам с очи,
аз просто слизам,
свободна от тежести, ъгли.
нося дъжд,
точно под езика
и се спуска по гърлото надолу.
докато ти спеше,
аз изследвах
всяка мисъл, всеки сън събирах
в малките бръчици покрай очите.
докато ти спеше,
аз се интересувах
къде летуват целувките ти,
когато на теб ти е студено,
и когато изсъхнат листата на смеха ти,
как го съживяваш отново,
и когато си сам,
как успяваш да потънеш в зелените облаци
на очите ми така,
че и дъгата да виждам в един цвят само.
една композиция
от много думи.
по дяволите, когато ти пиша
не си спомням лицето ти
и викам,
а викът се губи в капките
и в шепите прах,
с които закривах всеки образ и подобие.
иглата не пронизва
онази далечина, която обичаш,
иглата, пронизва езика ти
за да те боли всеки път, когато
говориш.
така аз спирам
и слизам
на всяка гара.
така аз се губя из твоята
неистинска болка на някой,
който просто изпада в себе си,
и никога не знае, кога ще спре да се спуска
там долу, в тъмното, нито знае
коя от всички ръце да поеме и затова
не вижда нищо, освен корени,
не прегръща нищо, освен тръни.
но когато се влюби,
не може да стане от леглото си,
защото е забравил да остави
прозореца си отворен за зеленото
на моята младост,
която толкова оптимистично
иска да слиза на всяка гара,
за да събере всичките твои парченца от пъзела,
които си направил.
протягам ръка - тя събира целия свят в юмрука ми -
малък кръг от аз и ти.
отпусни се.
вървим из същите треви, които горчат
на сърцето Ни от толкова много утрини,
че вече сладкото не е сладко,
а непознато вкус от някаква далечна Индия.
аз разказвам приказки -
и слизам на всяка гара -
изречение по изречение.
те се редят по моето плакатно
изображение.
там, в ъгъла
виждаш ме.
логично, подлежа на разискване,
но само когато спра да заплитам косата си в небето,
ще ти покажа къде скрих последната си шарена риза
с онзи кротък хаос на всичко, от което се нуждая.

16.5.06

...

за тази вечер се събрах в това - странни хора, странно време, странно забравяне и 2 месеца са вечност
и точка
иначе - толкова много километри и погледи през рамо, че сякаш си протърках кожата
иначе - нямам какво да си кажа с нея... и не ми се слуша за София такава, каквато я вижда тя, нито за тях такива, каквито ги вижда тя
гледните ни точки само много лицемерно се припокриват
мисля... колекционирам епизоди без смисъл
-някакви хора влизат, други излизат
някои уж остават, а пък ги няма и после или преди това ти си си тръгнал
и важното става мъгла- това се случва бавно, плавно и към края накъсано, сякаш желанието се е изхабило и всички бързат, за да се приберат по -скоро
не е ли така?
само онази болка в гърлото, като че ще викаш, ама няма за какво и не викаш
съвсем скоро станала година, откакто е абсолютно сам
съвсем скоро намерих още един човек в мен и в момента той опознава другите в малкото пространство в главата ми
та той слуша си слуша музиката, после избухва (музиката) и след това някой почва да нарежда монотонно, пък ти вече само си се отпуснал, пейката почти не е твърда - първите жалки дървета всред небето и някакви луди птици се обаждат съвсем оптимистично късно вечер
и когато небето почне да пада на късове в морето, ще се събудя, защото е само сън, пада моето небе на доволно дребни късове (което не значи, че забавлението е липсващият фактор)
утре - кафе и Йовков, светът зад прозореца пищи, че вече идват дните, когато часовете ще са малки вечности, идват дните за разни записвания, разни предварителни изпити, Изпити
краят се вижда
ура
ура
ура
знам за какво да мисля
ама... изгубих връзката, трябват ми бисквити Мираж, една стая и ръката му на рамото му, след това ще се усмихна спокойно

ще успея ( първо заради мен)

12.5.06

All these things into position

all day long - jump and jump ( crazy legs)

и всчико ще бъде наред
така си обещам
Hey bartender hit me with a double
после не бива да ми се вярва
защото когато тя заплита косата си
моята се разплита
и когато в задимената стая се протягат ръцете ти
за да останем верни на добрите стари правила
улавяш само сянката й по стената
и когато очите ти станат червени
продънваш небето от цветове
и когато започнеш да късаш небето
накъсваш времето
и когато то се свие до дупчица
ще се спуснеш по магистралата
и когато стопираш светлината
очаквай гръмотевици

открих перфектната музика
открих, че след първия час останалите минават бързо, защото всъщност да пишеш за вятърни мелници е интересно (освен, че е наложително)
сънувах, че седя на обърнатите лодки
че всичко е минало ( не знам как) и съвсем спокойно попивах всеки цвят и после някак опрях лице до сива, мокра, топла, солена стена - стара, колкото вчера, а после... усещането за това...
сънувах лицето му в пясъка
думите са татуирани в очите му
той просто диша тук. черно - бяло, черно -бяло, черно - бяло, неговият street spirit в моята глава




Rows of houses, all bearing down on me
I can feel their blue hands touching me
All these things into position
All these things we'll one day swallow whole
And fade out again and fade out

This machine will, will not communicate
These thoughts and the strain I am under
Be a world child, form a circle
Before we all go under
And fade out again and fade out again

Cracked eggs, dead birds
Scream as they fight for life
I can feel death, can see its beady eyes
All these things into position
All these things we'll one day swallow whole
And fade out again and fade out again

Immerse your soul in love

сутринта събирах парчета от мен из цялото легло и пропуснах няколко нарочно ( частите с него обаче пак са в мен... или поне песента)

7.5.06

Come from way above

това бил начинът, по който горим
над чашата
кротко
заради музиката
you are my angel
come from way above
to bring me love

това бил начинът, по който гори цигарата
а аз съм бомбоненият човек и трябва да има плът по мен, за да мога да докосвам
her eyes
she's on the dark side
neutralize
every man in sight
to love you, love you, love you

това бил начинът, по който светът се случва
ние сме сън и всичко е в него
ако сънят е прекалено малък, той трябва да се разшири
you are my angel
you are my angel
come from way above

движа се по копринена нишка
и усещам как се късат връзките
рисувам в неясни линии и стените са изписани ситно
повече място няма
кой прави букви от усмивките си?
когато навън вали
ти пиеш
you are my angel


уча, но не искам да говоря за това какво уча, как уча, ще успея ли, как усещам нещата, аз уча ли, уча ли, какво уча, уча ли... говоря прекалено много за това в себе си


her eyes
she's on the dark side
до там почти не стигам
аз съм на светло и всичко в мен се вижда ясно

прожектират теб на тясна стена
на бяло платно с една единствена дупка в средата всичко се случва винаги
тя винаги се усмихва
тя винаги умира
тя винаги ЖИВЕЕ

you are my angel
come from way above
to bring me love
тя, впрочем, не пада
въжето я държи
а зад нея прожектират теб

обичаш липите, нали

you are my angel

1.5.06

how to kill

Как да убием
  • времето, което и без това е вече мъртво
  • вятъра, който носи нищо, защото "Смехът умря! Да живее смехът!" - той подлежи на смъртна присъда без право на помилване, а пък всички ние сме невинни да доказване на противното

Как да убием

  • отблясъците по кожата ( дължат се на солта и на ситния дъжд в Созопол.. хм, и на лудия късмет при най-първия стоп в живота ми - а именно...)
  • аромата на ръцете - вишни и портокали с шоколад!
  • черешите между устните ( сЪвсем, сЪвсем скоро)

Как да убием

  • някои дни, когато в главата ти сякаш ще танцуват нестинари
  • скалъпените обяснения, които неизменно приемаме, дори и студени
  • свитите тръпки (не бодат) - обаче винаги се появяват, когато е най- тъмно

Как да убием

  • люлките (макар че първо ще трябва да се мине през мен, за да успее някой да стори каквото и да било на тази част от миналите години)
  • реките!
  • картите с глупави мащаби

Как да убием

  • небето, слязло на земята в прихлупения въздух
  • тълпите от по двама- трима души, добили размерите на небостъргачи- стържат остро по улиците
  • мъглата, която прекъсна всичко и изсмука червеното, за да може бавно да пълзи и да дере по гърлото

Не знам как... съвсем честно казано.. не ме и интересува!

защото...

Аз ще умра запален в тъжния пожар

Аз ще умра малко или много

Без да страдам но със любопитство

И след това когато всичко свърши

Ще умра.

Борис Виан

stay optimistic! (можем да минем по това въже и да ударим шамар на изпитващия)