луд

Аз съм луд,
лудият в
пулсиращото ти слепоочие.
Аз съм краят на
всяко твое изречение,
но най- вече...
аз съм луд.
Луд, защото, когато
бягам по косите ти,
всъщност горча на устните си.
Луд, защото обожавам да
подвеждам
пръстите ти надолу,
дълбоко в мрака.
Аз съм луд,
лудият на изтръпналите думи.
Гоня всяка
подадена ти ръка...
Нали знаеш,
луд съм.
Аз съм кротката лудост на дъха ти
и не съм
самотно дете,
което не може да свири
по изпадащите редове.
Аз съм
ЛУД
и днес прекрачих
всички граници.

много е удобно да говоря без предателското 'а' в края на думите
не звучи нито толкова уязвено, нито толкова показно
много е удобно
и е съвсем спокойно, особено сега и особено след студа вчера
ами да, това исках да кажа... аз съм луд ( в главата си)

burn like a good bonfire

и така, днес е един от дните,в които стават неща, които трябва да стават, а аз не искам, но за първи път от векове сякаш говоря толкова много, че се изговарям цялата, до дъно, напълно и просто няма думи, които да опишат границите, в които се се изговарям
синьо
плакати и небе, море, почти зелено и много пътеки и Милена до мен... която говори за толкова много червени неща, че започвам да се усмихвам и усмивката ми няма край и една въображаема целувка, която някога беше истинска и която така добре прави самата мен... ама само мен, разбирате ли?
никой друг
друг
не, аз съм и дори ти нямаш толкова нисък глас, че да промениш моето лято, защото ние с теб правим всичко и всичко прави нас
няма часове, усещате ли, няма дни и ние само се движим и правим движенията толкова тънки, че се уморявам да ги следя, не те следят мен и ние не се излъзваме от поглед
винаги наблюдаван
и ... никога сам
много, много малки цветчета в леглото и наистина гърлото ме боли от толкова много думи... утре дали ще си спомняме
защо ме целуна?!
искам да кажа, защо усещам тези устни така и защо те (устните) така объркват зелената насоченост на всяка една мисъл, която трябваше да ме отведе далеч, наистина далеч
надскачате ли рамки?
какви рамки надскачате?
кои рамки надскачат вас?
ами... аз много обичам да жиея, до дъно да живея, да пия... да гледам
1оо години и какво има в нас
1оо години... чакане, признак, че можеш ( пълни глупости, чакането е сиво, ама много сиво... нищо общо с наситения шоколад)
за хиляден път МЕН НЕ МЕ Е СТРАХ
никак....
съвсем нисък глас, отеква ниско долу. ( нали знаете там е много мъгливо) (В.)


чуждо легло, шарен чаршаф, вино, усмивки, разговори, философия за пет лева и едно приятелство, което решава проблеми, отебава уговорки и определено е приоритетно, определено има време, време за учене, време за вино, време за червено и за зелено, време да скачаш и такова да се снишаваш, време да взимаш решения, време да се примиряваш.... и все пак да напишеш многоточието с 4 точки означава да си малко по-щедър и да добавиш една точка в повече - точица, която за някого е цяла вселена... и после ,,,, после пак легло, многоточия, любима стая която не е твоя, объркани мисли, объркани хора, сбъркан свят, сбъркани клишета наместо приоритети, сбъркано ама много сбъркано търсене , отчаяно търсене..... а може би решението е в следващата бутилка, която обаче чака на някой рафт в някой магазин на някоя улица и може би не в този град, но определено на тази планета, която май е много по-малка от колкото изглежда, но какво от това, когато може цялата морска да ти е дом, и когато целувките, докосванията и мислите са почти живи, когаТО спомените за човек са по-живи и истински от хората тук сега и там и тогава.... там и тогава са били други хора, утре също
днес сме тук, тук, тук
и тук е навсякъде - при него, при нея, при теб, при когото трябва да си.... просто клише е да обичаш, обаче е оригинално....
ем....да. (М.)

обикновен ден като мен
красиво е като любовна сцена
и самолет те отделя от мен
Остава и аз, аз и Остава... просто един от онези дни, които забиват упорито в мозъка и остават... ей там, много скрити и толкова твои, че се чувстваш като скъперника, когото никога не си бил
обикновен ден като мен ( да, ама не) - нито аз, нито дните са обикновени, ние не сме направени/пригодени/изготвени за обикновени дни, не и тази вечер, когато думите са в краката ни и ние сме в техните и когато топкова ми се спи, че очите ми се затварят, а аз знам, че ще пътувам далеч по един или друг начин, но няма да се затворя тук и никой няма да се затвори в мен
обикновен ден като мен ( красиво е като любовна сцена) (В.)

за любовна сцена ти трябват:
-любов
-стая
-той...
в този ред на мисли ти трябва и човек, на когото да споделиш после че това е твоята любовна сцена, че, че,че,че....
и не спираш да говориш и този път знаеш че те СЛУШАт.... и искаш да те слушат и говориш и те слушат и говориш и говориш и те слушат....
преразказ на необикновено любовна сцена,.... ( М.)

студен прозорец ли си ти
студено мислим аз и ти (В.)

след това

tonight's the night i shed my wicked soul
tonight's the night
i
shed
mY
wicked
soul
да, не ми се слуша за нищо
болят ме устните от тези празни думи, болят ме ръцете да стискам желанията за прегръдки
болят ме очите от това, че не виждам
боли ме глава от това, че искам
всичко се заплита
това не е общуване, това е илюзия, много празно доказателство, за това, че можем да говорим
нещо, което не тежи в мен, не тежи в теб, в нас, в никой
нещо, което забравяме, докато дъхът те пари до бяло... и след това живее спокойно само в моята глава
да, да, да, много искам да я загубя тази вечер...но няма да стане
не и сега, не и утре
виж, вчера... успяхме, но не загубихме само моята (не, не се притеснявай... твоята опредлено остана на мястото си)
виждам в тъмното
в тЪмното.. спирали, вино... горе и долу
искам някой да изгуби контрол
искам го толкова много, че изглежда ще се случи аз да съм този някой
и... не знам... все още не ме е страх, не и още, защото време има
но съм отново изпъната струна, улица, почти завършен въпрос, съвършеното момче с прекършен глас, липсват ми единствено белезите и онова рязко замахване, когато си дърпа от цигарата, иначе преливам в позата, в гласа, начина, по който гледа и се смее ( някой, и на мен не ми е ясно точно кой, защото всичко е общо)
тарамбуки
море
високо, наистина високо
имам нужда отново и пак
wicked
светът сякаш наистина е разделен на горен и долен, Горната и Долната земя, през деня и вечерта хората са различни, а местата - те просто потъват в друга реалност ( не знам дали тя хапе)
а доказателство за това - моля заповядайте в нашата морска градина, моля отбийте се в събота, моля бъдете весели, моля скачайте, моля бъдете други, моля изгубете се в себе си

за няколко часа всички останали пътища са затворени

***

аз съм просто едно самотно дете
(всичко в границите на 24 часа)

най- самотният ден в живота ми

най - самотният ден в живота ми
и целият е мой,
мой до безкрайност,
мой до безумие.
най- самотният ден в живота ми
спи, свит на кълбо до мен
и дъхът му ме пари.
най- самотният ден в живота ми,
изтрит до безнаказаност
от нечии очи,
бяга ужасен от красивите ти,
перлени ръце,
защото той (най- самотният ден в живота ми)
няма да позволи да
бъде хванат.
аз казах ли ти, че целият е мой,
мой до безкрайност,
мой до безумие?

о, по дяволите, как може да съществуват такива седмици?
как мога толкова дълго сама да си го причинявам... може и да са различни хората, чувството е същото
в смисъл... ние как можем така да задълбаваме?
не съм човек за една вечер, не съм, просто не съм, аз... аз не съм, аз... съм дупка
но не по небето, дyпка в себе си... дълбоко навътре, грубо в мозъка и в мен, молци и лавандула, главoболия и лилави полета без край
и всичко това в мен
лимонени дървета в средата на стаята, сетете се за най-лудото съчетание от думи и ми го кажете... искам да избягам от главата си, искам да си намеря въздух за дишане, тук няма хора, има групи, отделното липсва, искам леглото, което ме обича, искам ръцете, които не ме спъват, искам да не се спъвам в себе си, искам извън себе си...просто това празно поле, толкова остро, да ме напусне
хаааа, искам най, най, най-баналното нещо, за което ще се сетите - искам мечтите ми да се сбъднат, извън всякакви клишета, извън всеки ограничен израз, искам го в пълнота, плътност, осезаемост, мирис
и ако така хората полудяват, не искам хапчета да ме лекуват, искам да ме прегръщат
jungle jazz... sure
good night and good luck

...

"Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
И никой не отива по света,
и никой от света не се завръща."


мога да се правя, че не ме интересува, че се свивам в себе си до границата на възможното, че се смея, защото не знам какво друго да правя, че забързано вървя по улицата, за да не гледам онзи вход, а преди се бавех под дърветата и отнесено зяпах училището...
мога да се правя, че съм същата и нищо не се променя, не се движи, не прелива, не води до нови посоки, но дрехите ми все още миришат на дъжд и все още знам, че зениците ми вечер поглъщат и ми е хубаво, докато не погледна ръцете си, разбира се
тези мои две ръце, които задържат всичко само за момент не по- дълъг от саморъчно направеното време и след това увереността изтича, като пясък се плъзга надолу бавно, тихо, кротко, но нестройно и винаги
о, мога да се правя, че не взимам нещата навътре, че говоря нахакано, но след кратко това, което съм, започва да прозира през кожата ми, да тече по вените, да оцветява устните, очите, да гони луничките и да разпилява, разпилява, разпилява... докато не остане нищо
мога да се правя, че моментите са вечност и са ми достатъчни, докато след час скрито свиване не стана с увереността, че искам още... пълнота, липса на пространство за студен въздух, свобода да се движа, дори и в хладни вечери... и че ароматът на цигари и пръчици, и стари плочи, ненарисувани картини и още нещо, за което няма думи или по- точно има, но ги виждам само в себе си, та този аромат ми причинява все хубави неща, които искам, да, искам, а те са все за толкова малко, малко, малко, малко, малко, малко, малко, малко, млако време, по дяволите!
искам да кажа, че моите разбирания излизат извън моите собствени граници и местата се разместват, а за да подредя себе си, са нужни часове, които ако са самотни, само стръжат по нервите ми!
и да, мога да се правя, че всичко това е точно, както трябва да е, докато не ми се случи да дишам тези думи... които просто оставят глупавите си белези по мен и аз по тях и след това толкова нахално си обръщаме гръб, че почва да ме боли... ядосвам се, става ми смешно и притихвам
това е
това не е
ключова дума: време
усещане: дупки по небето и дупки в мен
може би би трябвало да съм момче.

...

много исках да обясня защо смятам, че съм малък човек
защо промените са прекалено големи, че да могат да останат в границите на тялото и ума ми
защо една вечер с кукуригащи петли и смях - били сме усетени на следващия ден ни казаха, изменя начина ми на говорене, на гледане, начина, по които се движа
и понеже не мога, не мога и да познавам себе си... за седмица успешно доказах, че съм пълна с изненади ( тук скромността няма място) и то такива, че границите на дребния ми свят се изложиха - пред мен или аз пред тях
всички ние сме просто луди и това е тъжно, защото сред толкова много сиво никой не го забелязва
нека промяната се случи, чакам я повече от година - вече е и мой ред и стискам много упорито палци онова малко желание от днес да се сбъдне
обаче
както казва Милена: "светът е ужасно място, и ти трябва много голям меч за да го победиш"


аз нямам нищо освен себе си
и се държа в две ръце
здраво,
за да не потъна в тези
тъмни
плаващи пясъци.
когато е възможно,
предпочитам да не вярвам.
в толкова малък човек
няма място за две големи чувства.
кожата ми, мускулите
не позволяват
да преливам
извън очите си.
не мисля, не действам, не отричам,
не се спъвам в шума -
тишината е кацнала на рамото ми.
но обичам да дишам... тънко,
а най - обичам да сънувам
в плаващи,
дъждовни
дъги.

малки хора навсякъде

тихо през задните дворове

минаваме през задни дворове,
задни помисли,
задни улици,
и носим барабани от опънати бели листи
в чупливите ръце,
защото в тези
задни дворове,
задни помисли,
задни улици
ще попаднем на изоставени струни,
които режат,
а нищо не гърми във въздуха толкова добре,
колкото тътена от затварящите се очи
и ти обичаш барабаните
аз обичам да изпълвам глухотата им с теб
това, което те побърква в момента,
е тихата изоставеност в многото дъжд през
задни дворове,
задни помисли,
задни улици -
толкова самотни,
счупени,
тихи до небесата,
че напукаха тънкото съвършенство
на нашите невинни барабани
мисля, че ще си тръгна без теб



та в тези задни дворове... обратната страна на погледите ви... има тайни и те не бива да бъдат чупени, нали?
някои неща имат свойството да бъдат прекалено лични

can't look away

нереално е
невъзможно е
лудо е
мисля, че сега се смее тихо
почти чувам хихкането и едва се задържам, за да не се разсмея и аз... с цяло гърло, от най-дълбокото място в мен, от ъглите на сърцето, от дъното на очите, от върховете на пръстите
дребен
дребно аз
големи очи
големи, огромни, цяла една вселена, очи- море, очи- огньове, очи- лято и живот
ние ще живеем
а след това може и да горим
усещам връзката, възлите, възможностите, възгласите
гледах как се променяш
променяш се в пламък
плуваш във восък
гледах как се променяш
гледах
гледах
гледах
сякаш не си бил ти
не мога да спра.. да те гледам... в огън... аз просто гледах, човече, гледах... искам да те излъжа, да те заведа вкъщи... да те затворя в стъкло.. не се променяй
гледах как се променяш... в себе си
променяш се, променяш се, променяш се... восък
спри да ми париш!
спри да издишаш живот! спри, спри, спри
не спирай
гледах
как се
променяш
и знам, че имаше крила
give me the gun
you feel alive
гледах. как. се. променяш.
всичко тежи на мястото си