"Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
И никой не отива по света,
и никой от света не се завръща."
мога да се правя, че не ме интересува, че се свивам в себе си до границата на възможното, че се смея, защото не знам какво друго да правя, че забързано вървя по улицата, за да не гледам онзи вход, а преди се бавех под дърветата и отнесено зяпах училището...
мога да се правя, че съм същата и нищо не се променя, не се движи, не прелива, не води до нови посоки, но дрехите ми все още миришат на дъжд и все още знам, че зениците ми вечер поглъщат и ми е хубаво, докато не погледна ръцете си, разбира се
тези мои две ръце, които задържат всичко само за момент не по- дълъг от саморъчно направеното време и след това увереността изтича, като пясък се плъзга надолу бавно, тихо, кротко, но нестройно и винаги
о, мога да се правя, че не взимам нещата навътре, че говоря нахакано, но след кратко това, което съм, започва да прозира през кожата ми, да тече по вените, да оцветява устните, очите, да гони луничките и да разпилява, разпилява, разпилява... докато не остане нищо
мога да се правя, че моментите са вечност и са ми достатъчни, докато след час скрито свиване не стана с увереността, че искам още... пълнота, липса на пространство за студен въздух, свобода да се движа, дори и в хладни вечери... и че ароматът на цигари и пръчици, и стари плочи, ненарисувани картини и още нещо, за което няма думи или по- точно има, но ги виждам само в себе си, та този аромат ми причинява все хубави неща, които искам, да, искам, а те са все за толкова малко, малко, малко, малко, малко, малко, малко, малко, млако време, по дяволите!
искам да кажа, че моите разбирания излизат извън моите собствени граници и местата се разместват, а за да подредя себе си, са нужни часове, които ако са самотни, само стръжат по нервите ми!
и да, мога да се правя, че всичко това е точно, както трябва да е, докато не ми се случи да дишам тези думи... които просто оставят глупавите си белези по мен и аз по тях и след това толкова нахално си обръщаме гръб, че почва да ме боли... ядосвам се, става ми смешно и притихвам
това е
това не е
ключова дума: време
усещане: дупки по небето и дупки в мен
може би би трябвало да съм момче.
само последния ред ме плясна силно зад врата и ме вкара в трибуната на неразбралите сякаш.
ReplyDeleteимам предвид че донякъде разбрах какво искаш да кажеш но това последното ми звучеше по скоро като бягство. все едно искаш да избягаш от теб и от това което си. а след всичко описано и... явното ти разбиране за теб самата не мисля че можеш да се оправдаваш с това че променени нещата ще бъдат други. хм... винаги така става като се опитам да обясня нещо...
всъщност искам да ти пожелая да не бързаш за никъде. когато човек бърза винаги пропуска нещо. надявам се ти не искаш да пропуснеш нещо. каквото и да е то. добро или лошо. всяко едно то дава опит. незаменим. ако сега ти е трудно с каквото и да е не си мисли че след време ако го пропуснеш ще е по-лесно.
с повече усмивки мисля че ще разбереш колко е хубаво да докосваш ръцете си.
да, понякога наистина искам и това, че мога да се разбера донякъде, ме кара още повече да го искам
ReplyDeleteне бързам
не пропускам
даже викам, за да събера нещата при себе си
не ти ли се е случвало... мислиш толкова много, че съвсем потъваш някъде и се забъркваш в 'пропуснато' и 'изживяно', в 'така искам', в някакви общи фрази, стиснати палци... дори опит, който още не осъзнаваш, че носиш в себе си
и всичко това се превръща в една топка, която е в теб, и след това можеш просто да се смееш
усмихваме се, разбира се, мисля, че сме хора, които обичат усмивките, но още мога да бягам от ръцете си
оценявам пожеланието ти... някак скрито, но е там и тежи на мястото си.