урок (може обаче да не е пЪрви)

уча се да бъде еднодневка
при все, че никак не ми отива, упорито опитвам и под вещите ти напЪтствия (нещо ми се губи лицето ти) усещам, че успявам
в главата ми се трупат интонации и смехове
'провлачвай е-то, когато говориш'
'снижавай гласа си в началото'
'и, моля те, спри да гледаш по този начин ( пЪк аз по друг не мога)'
'не забравяй, че не ти пука'
'не обрЪщай внимание на детайлите'
'какво от това, че се спЪваш в недорисувани картини, ти си само един миг, скЪпа, и утре ще си поредното недовЪршено лице'

нали знаеш, така е, ама всеки жест сякаш се разтяга до безкрайност
цяла вечност чета на глас
цяла вечност отсечено палиш цигарата
цяла вечност звучи ударЪт по тарамбуката
цяла вечност чакам да си трЪгнеш и да мога да дишам

омрЪзна ми всеки пЪт да защитавам позиция
вече говоря напук и отговарям, защото се дразня
и сякаш всички сме разновидности на един човек
а той ни отглежда в главата си като скЪпи саксийни цветя
тази мисЪл не ми харесва
имам правото на свободна воля, с която да правя собствените си грешки - не ми трябва нечие отражение
нито пък ще чакам да се счупят разни стЪкла, зад които сама се плезя на себе си

истинска навита пружина- сякаш ей сега енергията ще се разлее по алеите, ще потече надолу, почти до морето и после иди я сЪбирай, скЪперник такЪв

долу инерцията
стъпчете правилната посока на течението
аз няма да бЪда еднодневка

така трябва

искам да знам
доколко 'отлято от копринена надежда
е лицето ти'

искам да знам
ще успея ли да те удавя в този ден
защото нищо не се случва, а все така не мога да застана кротко пред учебника с прибрани ръце

днес не ми се чете за черните песни на Дебелянов
днес не ми се превежда
днес искам само следващите 3о дни да минат по- бързо и от вдишване
днес ще се простя и с пътуванията даже, защото 5 часа в бездушни зали не ме карат да се усмихвам

'прости ми,
безотговорна съм'

вместо за футуризъм и nevermore бих разказала всичко за един мързелив прозорец
и колко топло е в стаята сега
по светлия под пада шарената сянка от листата на лозата
и ако си много тих, ще чуеш пчелите
мирише на липи и безметежност, свежа трева и слънце
след няколко часа (мъничка вечност) ще излезе вятър и пътят към каптажа е открит - без шум, само приглушени звукове от далечината и тихото ромолене на водата

'най- хубаво е през тези дни'
не мисля за полирани думи
не наблюдавам никого
не се изчерпвам
не се бавя
не знам
нито един прозорец не счупи мен

забравям, че

"напоследък, сърцето
ме боли
физически

високо горе
в Облаците
почва да тежи

защо се връщам
постоянно там,
не зная

но вече трудно
почвам да летя
и все по- трудно
почвам да се приземявам"
(не е мое, разбира се, обаче...)

сега ще уча, ще уча и ще уча!!!

п.п.
но пък бих могла и да го покажа...

...

не ти ли казах
думите на някои песни се забиват в мен и искам да ги изпиша по всяка свободна повърхност
да ги татуирам по дланите си, за да станат истина и никога да не избледнеят

не ти ли казах в какво вярвам
мога да забравям, мога да спра да разочаровам погледи, които търсят
мога да се изгубя в себе си и после да намеря път навън само като слушам дрезгавите гласове, които идват отвсякъде и не говорят, а просто присъстват

не ти ли казах
че след промяната нищо не остана, само котката продължава да играе с мен, ама интонациите вече не се впиват в ръцете ми и от това е празно, защото във формата на тази липса все още няма нищо

не ти ли казах
как шепнеше тогава с хъс, че има опити, които си остават без помощ и продължение, защото винаги има някой, който да се откаже

не те ли казах
обичам да мълча

не ти ли казах
че когато се стичаше целият във восък, исках, ако имам силата да превръщам, да те превърна в онази песен
та да усетиш как се топят формите и не остава нищо друго една сумрачнозелена стая, пълна с цялото време не света

не ти ли казах
птиците ги няма
ти си между земята и небето и ако викаш, няма никой да поеме вика ти с крилата си
той просто ще падне долу
без да се разбие на парчета
без да те пореже
тежи ли ти?

...

плъзгам се префектно по повърхността
съвсем по границата й и всичко е чудесно, докато трае, пък после свиквам и другите привикват към мен
it was nice
с леки убождания
sad to see you broken down
за нас важи с всичка сила : you can't get the best ot me
и най- после е окончателно ясно

защо хората измислят русалки и богове, елфи и вампири, дракони и приказки
защото не можем да приемем, че толкова необятно пространство е неосвоено
че между небето и земята има само въздух
че в нощта никога никой не те дебне
cellar door - отвъд очертанията са по- остри
провокация
в морето не плуват единствено красиви риби
там има нещо, което ни прилича, но никога не може да бъде грозно, то е базата на приказките
в нас няма празни полета
всяка част е населена със скрити суеверия - без тях би било толкова самотно
по същата причина така и вярваме в думите - името е признание за съществуване
the reality is out
там, където сме ние, е изкривена дотолкова, че сякаш сме в обръч

пътят приличаше на разтопена река от асфалт някъде между небето и лавандуловите полета- съвсем не на място, прилепнал към земята и много горещ
с плашила покрай себе си- но не плашеха птиците, а хората
да, главата ми е пъзел, и какво от това

ти си дупка
you can't get the best of me
you can't get the best of me
you can't get the best of me
доказано е

от мен би излязъл търпелив слушател
'не се опитвай
всичко да разбираш' крещя на себе си!

news from nowhere - страхливецът

имам отчаяното лице
на момче, загубило се из
дупките на
годините си
имам зелените очи на
удавник
и късата коса на хлапаците,
които още вярват в
лятото
никога не прегръщам
никога
никога не се увивам,
защото моите две ръце
са неспособни да задържат
те винаги и само разпиляват
а после искат пак
никогa не спирам на едно място,
защото съм толкова ужасена,
че спре ли движението,
спирам и аз
не ми се търси - намерих
едно себе си и след това
нехайно го
оставих да се трови с цигари
(отиваше му)
останалите бягат,
когато разпознаят болката
на цъфналите череши
аз имам кожата на студено небе,
провесено над никъде
придържат го единствено
шума на вълните. но не на море
вълни на пясък и жега,
която тече
от пречупените ми пръсти
ч
а
а
а
к
до червените макови листа в
краката -
по едно за всяка дума
от някой самотен полъх,
та да си спомням,
че когато аз си тръгвам, а
друг остава,
движението е единственият ми
спътник.


имам си едно малко желание за утре
то реално си е съвсем малко
но абсолютно важно за мен
влязло е под кожата ми и без него утрешната вечер в лудия град, ще ми убива отвътре (злобно)
пожелайте да се случи
i wish my wish comes true (пак)

news from nowhere

вижте сега, думите се забравят, нали
всичко, което някога си казал, ще си бъде спомнено от никого
това е песимистично
никак не ми харесва да ми казват големи думи, когато нито аз, нито никой друг им вярвам
предпочитам да ги усещам в себе си
защото във върволицата съм се наредила на опашката, в която всеки
забравя
или не обръща внимание
или не иска
а думите тежат на мястото си
и им отдавам значение
позицията на спомнящия си не ме привлича повече
засега я изтърках от употреба
думите тежат И в момента
ама аз не ги искам затворени в секунда
аз съм алчно същество
и ако ги чуя, ги искам важни, дълги, щастливи и тежки
как ще се справям след това с тях, ще си е моя работа
големите думи, но с малко чувство, унижават
и по- добре ако някой забрави да ги изрече
това не значи, че надробяват усещането на дребно ( то пак не може да се събере в теб)
големите думи, казвани често, обезверяват - сякаш чудото им намалява ( а ние сме скъперници за собствените чудеса)
големите думи, най- общо казано, много задължават
оставят дупки
оставят следи от изгорено, ухапано, пробито
оставят вкус и аромат и правят спомени
пък ние сме сега
утре е след не- знам- колко- си мигвания разстояние, вчера е много далеч
обърках се
в малки и големи думи, в желание и нежелание, в разни стандартни и нестандартни изпълнения (или пък всичко е еднакво. но нали аз го усещам по друг начин, тогава има ли значение), в аз- ти разговори, в те- думи

сещате ли се за "Сърцата на тримата"?
'гръб до гръб двамина с тебе
бихме с цял екипаж...'
i wish i could say it to someone

...

"и най- добре скроените мечти на
мишките и хората
често пътека погрешна
поемат"
е казал Робърт Бърнс- един от любимите ми автори се е наел да опише тази пътека ( но никога не е само това)
а крайната спирка е все на изток от рая, без значение от посоката ( надявам се аз)
тези дни са предизпитни и въпросите за пътищата и посоките са влеезли под кожата на всички, та когато "ами ако"тата ми дотегнат много, просто махам с ръка, защото
искам да действам
и да става нещо
искам да движа, да съм причина, следствие, последствие
"летете облаци.
червени облааци- и знайте. живея аз."
след тези дни в Пловдив още не знам къде съм, а резултаът е 5.20 (можех и по-добре, можех и по- зле)
и една топла сънливост, за която няма време- избутана е някъде назад
харесах си тераса
на най- високото място
най- близо до небето
и над дърветата, почти над дъжда, но не и над вятъра
съвсем скоро (дни) и съм в София и типичното кълбо от нерви е навсякъде в мен- малко ме е страх, малко ме гъделичка, малко ме буди и много ми харесва
но в момента съм единствено ->

It was a filthy block of flats
Trash was on the floor
A stink was in my nose
Hinges off the doors

She took me in her room
All was spic and span
Fixed me up a drink
Turned down all the lamps

And the rain fell down
On the cold hard ground
And the phone kept ringing
And we made sweet love

Why do we live in this strange grey town
They build it up and let it all fall down
Feel like we're living in a battleground
Everybody's jazzed

Why do we live in this strange grey town
The paint is peeling and the sky turned brown
The bankers are wankers, every Thursday night
They just vomit on that ground

And the rain fell down
The cold grey town
And the phone kept ringing
And we made sweet love

Everybody's dreaming
Everybody's scheming
Until the rain fall down

She cooked me up some eggs
Then she made some tea
Kissed me on the cheek
And I turned on her TV

It was all the usual crap
All the usual sleaze
For ten thousand quid
Some bimbo spilled the beans, yeah

And the rain fell down
On the cold grey town
And the phone kept ringing
And we made sweet love

And the rain fell down
And we made, and we made, and we made sweet love
And the phone kept, the phone kept.. ringing...
Yeah!

Yeah
And the phone kept ringing
The phone kept ringing, yeah
And the rain... rain... rain... rain.... rain... rain... rain...

и ми отива! (има нещо в начина, по който пее sweet love - едно такова... тръпкаво, лежерно мммм)

преки пътища

искам да споделя
"Преките пътища на мисис Тод"
какво се крие в километрите на намаляващото разстояние - ако прочетете, ще се разбере
а после
"Четенето на един дълъг роман е като щастлива любовна връзка. Разказът е съвсем друго нещо - разказът е като бърза целувка на непознат в мрака. Целувките могат да бъдат кратки, а краткостта им само увеличава тяхната привлекателност.
А сега край на рекламата.
Хвани ръката ми. Дръж се здраво. Ще минем през страшни места, но мисля, че знам пътя. Само не се пускай. И ако те целуна в мрака, не се притеснявай, защото ти си моята любов"
Стивън Кинг

...

аз съм до теб
да, аз винаги съм до теб ('не искам да те победя')
и когато се събуждаш
и когато пътуваш
малка точка сред хиляди подобни
когато се прибираш вечер уморен и не те чака нищо друго освен
теб
защото аз съм ти
и е вече крайно време да го разбера
аз съм ти непрекъснато
'искам само една съдба
да намирам красота'
създавам си проекция на образ и трудно се отказвам от него
аз съм ти, дори когато стискаме ръце
с една такава... на мен ми се струва измъчена усмивка
не е смешно - ' с болка заспива нощта'
по- скоро малко тъжно
трябва да се направи място и за другите
другите Ти около мен
дай ми само една дума и
ще нарисувам целия ти живот
а след толкова разговори
вече не съм сигурна
аз ли съм
ти ли си
или са времето и навикът
никой не знае кой ще е утре ( 'ние сме горди
боли,
но въпреки това')
аз обикновено живея в две вечери
едната тук, другата на някакви си километри
но не съжалявам

'не помня и не виждам теб
прекрасен ден
ти ще стоиш пред мен'

Отрежи!

mad world

all around me are familiar faces
worn out places
worn out faces
bright and early for the daily races
going nowhere
going nowhere
their tears are filling up their glasses
no expression
no expression
hide my head I wanna drown my sorrow
no tomorrow
no tomorrow
and I find I kind of funny
i find it kind of sad
the dreams in which I’m dying are the best I’ve ever had
i find it hard to tell you
i find it hard to take
when people run in circles its a very very
mad world
mad world
children waiting for the day they feel good
happy birthday
happy birthday
and I feel the way that every child should
sit and listen
sit and listen
went to school and I was very nervous
no one knew me
no one new me
hello teacher tell me
what’s my lesson
look right through me
look right through me
and I find I kind of funny
i find it kind of sad
the dreams in which I’m dying are the best I’ve ever had
i find it hard to tell you
i find it hard to take
when people run in circles its a very very
mad world
mad world
enlarging your world
mad world

всеки път, в края.. тази песен..не може да свърши по друг начин
искам да говоря
и за онзи разказ на Греъм Грийн - когато рушиш може и да създаваш, зависи какво сгромолясваш в краката си, нали
виж през мен
не съм само очертания, сбити в тяло
не съм само ъгли, само очи, ръце, крака, които стигат донякъде


ама накрая се засмя, нали?
не искам да знам какво става
не искам да виждам как някакво бъдеще протяга ръка и ме носи със себе си
нещо като тих бунт навсякъде, никакви шумни революции повече - те стават вътре и кънтят само в главата - и там никой не чака
о не, разбира се... нали навсякъде си вкъщи там и която и врата да отвориш, ти стоиш зад нея и в който и прозорец да погледнеш, ти сядашна масата и да се бунтуваш срещу себе си за някого е немислимо
искам да кажа - понякога не ти е ясно, защо искаш да крещиш, нали?
обаче се задушаваш и не ти се върви по тези улици, не ти се казват тези думи, не ти се гледат тези блокове и градини - всички праволинейни, ама в кръг
и после в огледалото, и не само там, и когато нещата се объркат защо все трябва някой да те спасява
"Имаш добро сърце. Понякога това е достатъчно да те пази, където и да се намираш. - После поклати глава. Но в повечето случаи не помага."

сухи цветя

ммм, изпитът е утре, а снощи, докато заспивах тази песен в главата ми


чух лек шум
от грамофона,
сладък е старият звук.
чух как хвалиш миналите времена,
ония светли дни..

чух въпрос,
помня ли още песните
от слънце и кал?
а ти къде си?
деца на цветята, нали бяхме ние това..

само че аз,
любима, май все едно,
че догарям и се топя..

ние май,
вече сме най-
сламено-сухи цветя,
с нови лица,
с нови очи,
а не беше така,
не бяхме това..

ние май,
вече сме най-
сламено-сухи цветя,
с нови лица,
с нови очи,
а не беше така,
не бяхме тогава това..

само че аз,
любима, май все едно,
че догарям и се топя..

ние май,
вече сме най-
сламено-сухи цветя,
с нови лица,
с нови очи,
а не беше така,
не бяхме това..

ние май,
вече сме най-
сламено-сухи цветя,
с нови лица,
с нови очи,
а не беше така,
не бяхме това.. (повтаря се поне още 2 пъти)

доста често всъщност...

хм, и едно стихо (не е мое, разбира се), което стои, написано на вратата с големи черни букви ( оффф, добре, че няма как да разбере), но аз си го харесвам (много, много)... а и май няма значение, притеснено ми е, искам да се справя, това сякаш е залепнало за устните ми и точка


Да бе река,
да те преплувам,
ще се забавя малко
и ще продължа.

Да беше планина,
да те премина,
макар и трудно
пак ще продължа.

Да бе гора,
да те пребродя,
ще си почина в сенките ти
и ще продължа.

Но ти като пожар,
като необуздана огнена стихия,
подпалила си всичко в мен
и тук ще спра.

Ще гледам пламъците
разгневени,
несигурен във
своята съдба,

но тук оставам,
пътят ми при тебе ме доведе,
без твоят огън
няма как да продължа.

коремът ми се сви на топка
спомням си разни неща
искам разни неща
look nasty'n'stuff
започва се, само че няма като миналата година, аз съм целеустремена. желаеща и хахаха, малко избухваща ( сега, точно сега)

...

след точно един месец ставам на 2о години
а снощи за първи път се почувствах жена, когато бях по- голямата за 5 минути
не беше лошо чувство
но се радвам, че съм си пак аз
онази, другата форма не е още моя и слава богу
'аз' каквато съм си ще бъда още време