***

не харесвам как му казват
не е 'онзи'
пък аз съм просто преминаваща, но го познавам, а глупавият прякор не е нищо повече освен нещастно подредени букви
как разбираш, че не си за някого?

когато погледът ти прекалено лесно се плъзга по него и прекалено лесно си позволяваш да потънеш в сянката, когато прекалено лесно се движиш без да е до теб, когато прекалено лесно дишаш и не искаш да усетиш познатия аромат
не искам
защото някои неща просто не бива да се случват
движи се насечено остро, като автомат
това Е начин да избягам от себе си
това Е начин да се покрия
това Е начин да се спъна
и почти винаги успявам
но това НЕ Е урок, който успявам да науча
това Е доволно повторена грешка
защо пък да не съм упорито отглеждана синка, която няма да изчезне след няколко дни, а ще продължи спокойно да си убива
да, да и да, нещата преминават
да, да и да, нещата се забравят
хайде сега, бъдет достатъчно учтиви и забравете... че валеше
о, бъдете достатъчно учтиви и забравете... че всъщност беше смешно, но мило
и моля, забравете, че много внимателно песните ни следваха
малко задраскани минути, време да си тръгнеш
време да стана голяма, ама в някой друг живот, защото цинизмът още ми е
неудобен, но пък може и да ми отива, знам ли...
изобщо... не слушам какво ми говорят, сама си поставям думите в устите им
сама движа ръцете им
сама ги карам дишат

не ми се спи, когато вали,
когато пада мъгла
или когато тичаш в очите ми
не ми се спи, когато Не чакам
аз спя, когато грее слънце
и когато искрите ме заслепяват,
защото прахът,
който се вдига под стъпките на смеха ти,
дразни вкуса ми
обелените тела
на бедните ти думи
са като издължени сенки по отсрещната стена
и искам да ти кажа -
аз не говоря,
а използвам оттенъците на зеленото,
за да нарисувам
9 години,
в които бягаме из ъглите
на твоята глава
и нареждаме ритми в свободен стил,
защото когато падне нощта
ти излизаш на лов
и пръстите ти удрят тарамбуки,
а дъхът ти тича, задъхан като куче,
към отсрещната страна на мрака
там трябва да те чака нечия тънка усмивка
с вежди, извити до небето
с устни, свити на възел,
които искаш да научиш на болка,
но изглежда единственото, към
което те привикват,
е да гледат как се свиваш -
отново и пак

(неговата история в мой стил, нищо чудно, че не мога да ги гледам)
или по- точно "жиля в дъжда" Р.М.