И ако приемем, че тази година наистина свършва, то се надявам да си отиде с нарушеното равновесие и липса на хармония, със сълзите и студеното и разклатеното чувство, че нещата продължават някак си, куцукайки, да се случват.
Обаче, мисълта, че никога повече няма да вървя по онзи път толкова щастлива от мисълта, че ще са и двамата там, чакайки, пречи. 24 години ми вдъхваше усещане за стабилност, за това, че светът може и да полудява, но в границите на семейството ми всичко е наред и хората се обичат. И всички истории, които помня, и всички места, на които сме били, всички песни, които сме слушали, всичко го задържа в себе си и на мен продължава болезнено и много силно да ми липсва.
И снега, и дните, които остават, и всички усмивки, които се изцеждат от мен, ме приближават до момента, когато ще се прибера за Коледа, пак ще мирише на портокали, но онова място ще е празно. И това ме плаши и плаши, и тези седмици настроението ми е излязло във ваканция, и думите никакви ги няма.
Никакви ги няма.
Изобщо ги няма.
14.12.10
18.11.10
6.11.10
...
Мисля, че имам проблем
Влюбена съм
Обаче в идея
Коята някога е имала тяло и глас и ръце, които да прегръщат
И която е пушила до късно вечер в странните стаи на странен град
И е имала странна компания от странни китари
Които са свирили
А ние сме танцували
И веднъж
Едни учтиви хора се спряха
И ни гледаха
А ние се смеехне
Не знам защо толкова ме привлича тази широка челюст
Или извивката там
Под брадичката
Или очите
От които наистина почти нищо не си спомням
Освен
Че в онзи момент
Бяха мои
И само мои
Не на небето
Не негови
Не на стените, които ни заобикаляха
А на мен
На моите цветове
На моитя коси
На моята рокля в студената стая
А в момента
Имам нужда от вино
от гласа
от добрите и лошите времена
от мисълта
че не само аз помня
и знам,
че съжаляват
но сега не ми е достатъчно
и искам повече
и още
и пак
и просто тази идея,
която е с име
и с глас
и о.. този глас,
който връща шантавите дни и онези диви коне
и вечерите с много звезди
и...
паркове
и летния студ вечер
и още толкова много неща
за които ми е нужна бясна момичешка музика,
в която вокалите се карат,
че ...
понякога си толкова хубав
а друг път не мога да те гледам
и така
така. Така
всичко изпускаш.
Влюбена съм
Обаче в идея
Коята някога е имала тяло и глас и ръце, които да прегръщат
И която е пушила до късно вечер в странните стаи на странен град
И е имала странна компания от странни китари
Които са свирили
А ние сме танцували
И веднъж
Едни учтиви хора се спряха
И ни гледаха
А ние се смеехне
Не знам защо толкова ме привлича тази широка челюст
Или извивката там
Под брадичката
Или очите
От които наистина почти нищо не си спомням
Освен
Че в онзи момент
Бяха мои
И само мои
Не на небето
Не негови
Не на стените, които ни заобикаляха
А на мен
На моите цветове
На моитя коси
На моята рокля в студената стая
А в момента
Имам нужда от вино
от гласа
от добрите и лошите времена
от мисълта
че не само аз помня
и знам,
че съжаляват
но сега не ми е достатъчно
и искам повече
и още
и пак
и просто тази идея,
която е с име
и с глас
и о.. този глас,
който връща шантавите дни и онези диви коне
и вечерите с много звезди
и...
паркове
и летния студ вечер
и още толкова много неща
за които ми е нужна бясна момичешка музика,
в която вокалите се карат,
че ...
понякога си толкова хубав
а друг път не мога да те гледам
и така
така. Така
всичко изпускаш.
26.10.10
...
Това е един от много нерационалните ми моменти.
От моментите, в които нищо не разбираш за себе си, нищо не искаш да знаеш за себе си, нищо не искаш от себе си.
Само от другите.
От някои други Други.
И се ядосваш
И отвътре напира гняв без оправдания и без причини. И не можеш да го спреш и не можеш да го преглътнеш и се спъваш в него и бута и те дразни и ти дере на гърлото, очите, връзва ти ръцете, обърква всяко движение и всички дни, които уж би трябвало поне за малко да са спокойни и спрели и тихи
Обаче
Онова нещо в мен
Ръмжи
Реве
Вие
Извива се
И не иска
Другата ми половина, обаче, иска и Не Може. И си стои в дъното и й е тъмно и смотано и тъжно и нищо не я удовлетворява и всичко й напомня за какво беше и какво вече не е. И тя сънува – хора, които ги имаше, а сега отдавна ги няма и няма как да се върнат, защото тръгнахме по толкова различни пътища, че наистина боли вече даже да говорим за това.
Тези две седмици са от онези особените, в които говоря с песни. Мога да проведа цял смислен за мен си разговор от различните текстове и ще е толкова мой, колкото и на тези, които са ги написали.
Пример:
Won't you sing me a nursery rhyme
To keep me quiet while you're on fire...
И после:
I want a lover I don't have to love
I want a boy who's so drunk he doesn't talk
Защото напоследък не мога да водя разговори с други, само с мен си. Не мога да отговарям и наистина не знам какво искам.
И после:
I'm only happy when it's complicated
Понеже май определено не вирея добре, когато нямам съмнения, които да ме гонят.
И после:
A window
An opened tomb
The sun crawls
Across your bedroom
A halo
A waiting room
Your last breaths
Moving through you
As everything, everything ends,
Обаче това е само за когато ми е наистина много много никакво
и
После:
Love is a tower
Of strength to me
I am the shoreline
But you're the sea
И
После:
All this running around, well it's getting me down
Just give me a pain that I'm used to
I don't need to believe all the dreams you conceive
You just need to achieve something that rings true
За когато съм наистина ядосана и ми се вика и ми се крещи и все едно си в задънена улица и градът няма край и всичките блокове са сиви и улиците, пълни с коли и няма слънце и само мъгла, която скрива планината и ти се иска да избягаш с всички сили оттук и никога да не се връщаш.
И после:
Hold on.
I've found another way to let you go, away.
Hold on.
You've found another way to bleed my soul, away.
За когато нямам какво и на себе си да кажа и просто слушам. Не другите, а музика.
И това е.
(освен всичко друго)
От моментите, в които нищо не разбираш за себе си, нищо не искаш да знаеш за себе си, нищо не искаш от себе си.
Само от другите.
От някои други Други.
И се ядосваш
И отвътре напира гняв без оправдания и без причини. И не можеш да го спреш и не можеш да го преглътнеш и се спъваш в него и бута и те дразни и ти дере на гърлото, очите, връзва ти ръцете, обърква всяко движение и всички дни, които уж би трябвало поне за малко да са спокойни и спрели и тихи
Обаче
Онова нещо в мен
Ръмжи
Реве
Вие
Извива се
И не иска
Другата ми половина, обаче, иска и Не Може. И си стои в дъното и й е тъмно и смотано и тъжно и нищо не я удовлетворява и всичко й напомня за какво беше и какво вече не е. И тя сънува – хора, които ги имаше, а сега отдавна ги няма и няма как да се върнат, защото тръгнахме по толкова различни пътища, че наистина боли вече даже да говорим за това.
Тези две седмици са от онези особените, в които говоря с песни. Мога да проведа цял смислен за мен си разговор от различните текстове и ще е толкова мой, колкото и на тези, които са ги написали.
Пример:
Won't you sing me a nursery rhyme
To keep me quiet while you're on fire...
И после:
I want a lover I don't have to love
I want a boy who's so drunk he doesn't talk
Защото напоследък не мога да водя разговори с други, само с мен си. Не мога да отговарям и наистина не знам какво искам.
И после:
I'm only happy when it's complicated
Понеже май определено не вирея добре, когато нямам съмнения, които да ме гонят.
И после:
A window
An opened tomb
The sun crawls
Across your bedroom
A halo
A waiting room
Your last breaths
Moving through you
As everything, everything ends,
Обаче това е само за когато ми е наистина много много никакво
и
После:
Love is a tower
Of strength to me
I am the shoreline
But you're the sea
И
После:
All this running around, well it's getting me down
Just give me a pain that I'm used to
I don't need to believe all the dreams you conceive
You just need to achieve something that rings true
За когато съм наистина ядосана и ми се вика и ми се крещи и все едно си в задънена улица и градът няма край и всичките блокове са сиви и улиците, пълни с коли и няма слънце и само мъгла, която скрива планината и ти се иска да избягаш с всички сили оттук и никога да не се връщаш.
И после:
Hold on.
I've found another way to let you go, away.
Hold on.
You've found another way to bleed my soul, away.
За когато нямам какво и на себе си да кажа и просто слушам. Не другите, а музика.
И това е.
(освен всичко друго)
20.10.10
6.10.10
...
За тъжните есенни дни и вечери, когато около теб има хора, но.. си много сам в себе си и вятърът е студен, а листата падат и кестените вече ги няма.. за всички тези дни и вечери.. дължа нещо на някого. Не на теб, не на него.. може би на себе си най- много, защото нещата, които ни се случват, се случват на мен повече, отколкото на вас.
Взимам решенията сама и са си мои. Моите правилни решения, моите грешни решения, моите разделящи решения, моите скарващи решения, моите решения, в които няма да те има и онези, в които беше. Всичко свършва тук. Във вечер, в която вали и ден, в който валя непрекъснато, със студено, навъсено, паднало небе, много задръствания по улиците, шалове, фарове, мокри пътища и тротоари с влажни листа. Чети между редовете.
Тъжно ми е.
За мен. За теб. За града. За планината. За моментите, в които толкова много исках.. Така че.. това не е завръщане. Бяха последните дни и минаха. Не мога да мисля за това спокойно, затова го избутвам някъде в дълбокото. И когато плача – не плача за това, което беше. Плача, че вече не е. Задвижващият ми механизъм се пренави...
Не го наричай завръщане
Есенният вятър не ти помага
Само отнася последните листа от теб и мен и ги разхвърля по пътища, покриви и не разказва, а забравя
Не го наричай завръщане, чуваш ли!
Стягаш ми с ръцете си
С очите си
С миглите си
Не съм аз вече
Някъде по пътя си смених
кожата
Нрава
Косата
3 пъти си тръгвах
3 пъти се връщах
И не ми остана
Вече какво да навивам
на мисъл
че ние ще бъдем първите, а не последните дни
и не мога да накарам пръстите си да пишат
устните си да говорят -
да издърпат
всичките облаци, които покриват
какво искам и какво не
какво трябваше да бъде казано и какво не трябваше да става
не мога да се сборя
със себе си
не мога принудя себе си
да кажа ‘забрави’.
Трябваше да бъде лесно.
Взимам решенията сама и са си мои. Моите правилни решения, моите грешни решения, моите разделящи решения, моите скарващи решения, моите решения, в които няма да те има и онези, в които беше. Всичко свършва тук. Във вечер, в която вали и ден, в който валя непрекъснато, със студено, навъсено, паднало небе, много задръствания по улиците, шалове, фарове, мокри пътища и тротоари с влажни листа. Чети между редовете.
Тъжно ми е.
За мен. За теб. За града. За планината. За моментите, в които толкова много исках.. Така че.. това не е завръщане. Бяха последните дни и минаха. Не мога да мисля за това спокойно, затова го избутвам някъде в дълбокото. И когато плача – не плача за това, което беше. Плача, че вече не е. Задвижващият ми механизъм се пренави...
Не го наричай завръщане
Есенният вятър не ти помага
Само отнася последните листа от теб и мен и ги разхвърля по пътища, покриви и не разказва, а забравя
Не го наричай завръщане, чуваш ли!
Стягаш ми с ръцете си
С очите си
С миглите си
Не съм аз вече
Някъде по пътя си смених
кожата
Нрава
Косата
3 пъти си тръгвах
3 пъти се връщах
И не ми остана
Вече какво да навивам
на мисъл
че ние ще бъдем първите, а не последните дни
и не мога да накарам пръстите си да пишат
устните си да говорят -
да издърпат
всичките облаци, които покриват
какво искам и какво не
какво трябваше да бъде казано и какво не трябваше да става
не мога да се сборя
със себе си
не мога принудя себе си
да кажа ‘забрави’.
Трябваше да бъде лесно.
21.9.10
изоставените деца
Български Хелзинкски Комитет
Стотици детски смърти, неразследвани и предотвратими, голяма част от тях от глад
Резултатите от проверките на всички домове за деца с умствени увреждания в България: недохранване, насилие, връзване и химично обуздаване
София, 20 септември 2010 г.
Огромен брой детски смърти – неразследвани и в голямата си част предотвратими. Това е един от изводите на Български хелзински комитет (БХК) след направените проверки на всички домове за деца с умствени увреждания в страната.
Проверките са правени съвместно с прокуратурата. В момента се очаква тя да започне разследвания, на база на събраните данни и документи.
Става въпрос за двеста тридесет и осем смъртни случая между 2000 г. и 2010 г., или 25 смърти в година.
Поне три четвърти от всички тези смърти са били предотвратими:
- 31 са от глад /системно недохранване/;
- 84 са от общо изнемощяване на организма, т.е. занемара;
- 13 са от зарази, т.е. от лоша хигиена;
- 6 са от злополуки като измръзване, удавяне, задушаване и пр.;
- 36 са от пневмония, т.е. от студ или залежаване;
- 2 са от насилие;
- 15 са без установена причина.
“Това изследване е уникално по своя мащаб и изводи. Фактите, до които достигнахме, по-силно от всякога потвърждават, че твърденията как тези деца умират от уврежданията си, са абсолютна лъжа. Те умират от занемаряване”, каза Яна Бюрер Тавание, директор “Кампании” на БХК.
149 от смъртите са настъпили в домовете, а не в болница, т.е. децата не са хоспитализирани въпреки тежкото си състояние, а са оставени да умрат или са изписани от болничното заведение непосредствено преди смъртта си. 11 деца са били късно хоспитализирани.
Смъртите настъпват предимно в студените месеци.
В над 90 случая дори няма аутопсия. Смъртите по правило са неразследвани – пълна безнаказаност, пълна незащитеност на децата.
В домовете за деца с увреждания в България продължава да има недохранване, насилие, връзване и третиране с опасни медикаменти, е друг извод от проверките.
“Към момента на проверките 103 домуващи страдат от недохранване и, следователно, има реален риск те да умрат от глад, в това число от болести, които ще ги сразят поради изнемощяването им от глад”, обяви адв. Маргарита Илиева, Заместник-председателка на Български хелзинкски комитет и директорка на правната му програма. “Това е институционализирана – повече от организирана, престъпност, при това насочена срещу най-уязвимите човешки същества в страната”, добави тя.
Проверките са установили общо 622 случая на тежки заразни болести и опаразитяване. В някои домове – като Медвен, Гомотарци, Сладък кладенец, хигиената е драстично лоша и през годините се повтарят множество епидемии. Типични са фекално-орални зарази, дизентерия, хепатит. Деца умират от заразите. Контролът на ХЕИ/ РИОКОЗ е неефективен – санкции не се налагат нито за констатираните нарушения, нито дори за неизпълнените предписания.
За периода в домовете има 7 случая на сексуално насилие; поне 8 случая на физическо насилие, в това число черепно-мозъчна травма, довела до смърт, както и обесване. Във всички случаи Отделите за закрила на детето са наясно със случилото се, а Държавната агениция за за закрила на детето – поне в половината случаи. На БХК не е известно тези агенции да са предприели мерки в който и да е случай. Никое дете, пострадало от насилие, не е получило помощ или справедливост.
Има поне 86 документирани тежки инцидента. 58 домуващи се самоувреждат.
Поне в 8 дома се практикува незаконна физическа имобилизация на деца – връзване на крайниците или фиксиране към легла, инвалидни колички и други предмети; поставяне на усмирителни ризи, с цел контрол. Има поне 17 документирани случая на физическа имобилизация. На 90 деца е прилагана „химическа имобилизация“ с тежки и увреждащи невролептични медикаменти. Физическата имобилизация е разрушително насилие за психиката, a химическата – и за тялото.
На 167 домуващи са били администрирани опасни лекарства, често вредни и излишни, някои са били свръхмедикализирани за дълги периоди.
Според БХК, oсвен на персонала – на домовете и медицинския – отговорност трябва да се търси на кметовете, които управляват институциите; на министърa на труда и социалната политика (oтделите за закрила на детето и дирекциите за социално подпомагане по места); на Регионалните инспекции за опазване и контрол на общественото здраве и на Държавната агенция за закрила на детето.
Проверките установяват, че петте най-тежки дома са тези в Могилино (вече закрит), Медвен, Крушари, Петрово – Благовеград и Рудник.
Кампанията на БХК ще цели пълни разследвания във всеки един от случаите и максимален брой повдигнати обвинения.
Стотици детски смърти, неразследвани и предотвратими, голяма част от тях от глад
Резултатите от проверките на всички домове за деца с умствени увреждания в България: недохранване, насилие, връзване и химично обуздаване
София, 20 септември 2010 г.
Огромен брой детски смърти – неразследвани и в голямата си част предотвратими. Това е един от изводите на Български хелзински комитет (БХК) след направените проверки на всички домове за деца с умствени увреждания в страната.
Проверките са правени съвместно с прокуратурата. В момента се очаква тя да започне разследвания, на база на събраните данни и документи.
Става въпрос за двеста тридесет и осем смъртни случая между 2000 г. и 2010 г., или 25 смърти в година.
Поне три четвърти от всички тези смърти са били предотвратими:
- 31 са от глад /системно недохранване/;
- 84 са от общо изнемощяване на организма, т.е. занемара;
- 13 са от зарази, т.е. от лоша хигиена;
- 6 са от злополуки като измръзване, удавяне, задушаване и пр.;
- 36 са от пневмония, т.е. от студ или залежаване;
- 2 са от насилие;
- 15 са без установена причина.
“Това изследване е уникално по своя мащаб и изводи. Фактите, до които достигнахме, по-силно от всякога потвърждават, че твърденията как тези деца умират от уврежданията си, са абсолютна лъжа. Те умират от занемаряване”, каза Яна Бюрер Тавание, директор “Кампании” на БХК.
149 от смъртите са настъпили в домовете, а не в болница, т.е. децата не са хоспитализирани въпреки тежкото си състояние, а са оставени да умрат или са изписани от болничното заведение непосредствено преди смъртта си. 11 деца са били късно хоспитализирани.
Смъртите настъпват предимно в студените месеци.
В над 90 случая дори няма аутопсия. Смъртите по правило са неразследвани – пълна безнаказаност, пълна незащитеност на децата.
В домовете за деца с увреждания в България продължава да има недохранване, насилие, връзване и третиране с опасни медикаменти, е друг извод от проверките.
“Към момента на проверките 103 домуващи страдат от недохранване и, следователно, има реален риск те да умрат от глад, в това число от болести, които ще ги сразят поради изнемощяването им от глад”, обяви адв. Маргарита Илиева, Заместник-председателка на Български хелзинкски комитет и директорка на правната му програма. “Това е институционализирана – повече от организирана, престъпност, при това насочена срещу най-уязвимите човешки същества в страната”, добави тя.
Проверките са установили общо 622 случая на тежки заразни болести и опаразитяване. В някои домове – като Медвен, Гомотарци, Сладък кладенец, хигиената е драстично лоша и през годините се повтарят множество епидемии. Типични са фекално-орални зарази, дизентерия, хепатит. Деца умират от заразите. Контролът на ХЕИ/ РИОКОЗ е неефективен – санкции не се налагат нито за констатираните нарушения, нито дори за неизпълнените предписания.
За периода в домовете има 7 случая на сексуално насилие; поне 8 случая на физическо насилие, в това число черепно-мозъчна травма, довела до смърт, както и обесване. Във всички случаи Отделите за закрила на детето са наясно със случилото се, а Държавната агениция за за закрила на детето – поне в половината случаи. На БХК не е известно тези агенции да са предприели мерки в който и да е случай. Никое дете, пострадало от насилие, не е получило помощ или справедливост.
Има поне 86 документирани тежки инцидента. 58 домуващи се самоувреждат.
Поне в 8 дома се практикува незаконна физическа имобилизация на деца – връзване на крайниците или фиксиране към легла, инвалидни колички и други предмети; поставяне на усмирителни ризи, с цел контрол. Има поне 17 документирани случая на физическа имобилизация. На 90 деца е прилагана „химическа имобилизация“ с тежки и увреждащи невролептични медикаменти. Физическата имобилизация е разрушително насилие за психиката, a химическата – и за тялото.
На 167 домуващи са били администрирани опасни лекарства, често вредни и излишни, някои са били свръхмедикализирани за дълги периоди.
Според БХК, oсвен на персонала – на домовете и медицинския – отговорност трябва да се търси на кметовете, които управляват институциите; на министърa на труда и социалната политика (oтделите за закрила на детето и дирекциите за социално подпомагане по места); на Регионалните инспекции за опазване и контрол на общественото здраве и на Държавната агенция за закрила на детето.
Проверките установяват, че петте най-тежки дома са тези в Могилино (вече закрит), Медвен, Крушари, Петрово – Благовеград и Рудник.
Кампанията на БХК ще цели пълни разследвания във всеки един от случаите и максимален брой повдигнати обвинения.
25.8.10
...
за моментите, когато денят се промъква на пръсти в главата ти
а там е пълно с разни зелени силуети
и си сънувал лудости с остри ръбове
и моята грешка беше твоя грешка и не е никак удобна
и после клош crew на ъгъла на улицата
в един вечерта
в два на обяд
и винаги
май предпочитаме луната, когато е червена
всяка нощ има фойерверки над морето на лятото
всяка нощ не ги намирам думите
и само гледам
гледаш
и не знам аз ли, ти ли.. се губим в очите
проблемът е комуникацията.. проблемът е, че искам повече
ние сме си 'искащи-повече-хора'
точно в момента цяла група се разхожда из града
един човек с шапка се връща от работа
на него му е горещо
друг си стои на терасата и чака тя да се прибере
после я прегръща и грабват хека
точно в момента казвам 'мамка му', защото не искам да казвам нещо по- лошо
а там е пълно с разни зелени силуети
и си сънувал лудости с остри ръбове
и моята грешка беше твоя грешка и не е никак удобна
и после клош crew на ъгъла на улицата
в един вечерта
в два на обяд
и винаги
май предпочитаме луната, когато е червена
всяка нощ има фойерверки над морето на лятото
всяка нощ не ги намирам думите
и само гледам
гледаш
и не знам аз ли, ти ли.. се губим в очите
проблемът е комуникацията.. проблемът е, че искам повече
ние сме си 'искащи-повече-хора'
точно в момента цяла група се разхожда из града
един човек с шапка се връща от работа
на него му е горещо
друг си стои на терасата и чака тя да се прибере
после я прегръща и грабват хека
точно в момента казвам 'мамка му', защото не искам да казвам нещо по- лошо
...
продължение на темата:
чудовищенце такова, знаеш ли кое е необичайно?
да си сам в голям, голям апартамент в средата на седмицата, когато хората са на работа или учаТ, или са заети да стават големи и важни.
и после
чудовищенце такова, знаеш ли кое е необичайно?
да си сам в голям, голям апартамент в средата на седмицата, когато хората са на работа или учаТ, или са заети да стават големи и важни.
и после
24.8.10
...
това лято май иска да си тръгне, обаче аз го дърпам за опашката и изобщо не му давам да напусне границите, в които искам да е. засега. за още седмица поне.
после.. после си е за после
последните дни на палатките бяха най- ветровитите топли дни, които отнасят всички чувства и те оставят цяла вечер сгушен под малко парче плат, надявайки се, че природата няма да реши да те вдигне и да те стовари навътре в морето.. върху скалите
и сутринта, когато се покажеш, да видиш не веселия плаж, а километри намръщена, бурна вода, от която даже и водолазите ни избягаха..
и все пак, докато съм тук, успявам да държа Онези неща на разстояние - на нужното ми, но недостатъчно разстояние, защото поне по 2-3-4 пъти на ден се сблъсквам с думите им от Другия Край и тъкмо, когато реша, че този път съм наредила пъзела, в главата ми изскача друга картина. и всичко почва отначало
рошава глава, къси панталони.. планина
очи, присвити срещу слънцето
и ръка, която много иска да ме стигне
понякога седя пред огледалото и гледам тези мои очи и се чудя.. 'какво и как'
защото има още много зелен цвят по земята
още много прави коси
дълги къси
светли тъмни
още много обли лица и чипи нослета
и не толкова много лунички
и не мога да реша
кое привличам и кое ме привлича
и това, което се завихря вечер в мен какво е
за кого е
дали изобщо е за някого
или го има просто ей така
за да ми обърква решенията и сама да не мога да видя
ако преди месец хлътнах в 'единия крачол на времето'
какво се случва с другата Аз някъде там
дали е по- щастлива от мен
нейните сънища ли сънувам
дали така биха се наредили нещата?
една от най- мъчните части на този път са изборите
между 1 или 2
между теб или мен
а изоборите винаги те дърпат с отхвърлената възможност, винаги ти се присмиват и аз не съм твърд камък, че никога да не се зачудя 'ами ако..' и тогава.. о, хора, спрете ме!
защото нямам нито миг покой
защото отвътре започва да стяга
и никой никога не може да отхвърли човек
не можеш да отречеш усмивките му
и премрежените очи
пътите, когато те е обичал
и онези моменти, когато те е мъмрил
никой никога не може и няма правото да отрече личната вселена на някого
да му каже 'не я искам, не е моя, взимай си я'
аз не мога и няма да го правя
после.. после си е за после
последните дни на палатките бяха най- ветровитите топли дни, които отнасят всички чувства и те оставят цяла вечер сгушен под малко парче плат, надявайки се, че природата няма да реши да те вдигне и да те стовари навътре в морето.. върху скалите
и сутринта, когато се покажеш, да видиш не веселия плаж, а километри намръщена, бурна вода, от която даже и водолазите ни избягаха..
и все пак, докато съм тук, успявам да държа Онези неща на разстояние - на нужното ми, но недостатъчно разстояние, защото поне по 2-3-4 пъти на ден се сблъсквам с думите им от Другия Край и тъкмо, когато реша, че този път съм наредила пъзела, в главата ми изскача друга картина. и всичко почва отначало
рошава глава, къси панталони.. планина
очи, присвити срещу слънцето
и ръка, която много иска да ме стигне
понякога седя пред огледалото и гледам тези мои очи и се чудя.. 'какво и как'
защото има още много зелен цвят по земята
още много прави коси
дълги къси
светли тъмни
още много обли лица и чипи нослета
и не толкова много лунички
и не мога да реша
кое привличам и кое ме привлича
и това, което се завихря вечер в мен какво е
за кого е
дали изобщо е за някого
или го има просто ей така
за да ми обърква решенията и сама да не мога да видя
ако преди месец хлътнах в 'единия крачол на времето'
какво се случва с другата Аз някъде там
дали е по- щастлива от мен
нейните сънища ли сънувам
дали така биха се наредили нещата?
една от най- мъчните части на този път са изборите
между 1 или 2
между теб или мен
а изоборите винаги те дърпат с отхвърлената възможност, винаги ти се присмиват и аз не съм твърд камък, че никога да не се зачудя 'ами ако..' и тогава.. о, хора, спрете ме!
защото нямам нито миг покой
защото отвътре започва да стяга
и никой никога не може да отхвърли човек
не можеш да отречеш усмивките му
и премрежените очи
пътите, когато те е обичал
и онези моменти, когато те е мъмрил
никой никога не може и няма правото да отрече личната вселена на някого
да му каже 'не я искам, не е моя, взимай си я'
аз не мога и няма да го правя
23.7.10
...
Мен откраднаха ли ме? Оставих ли се да ме откраднат или даже подтиквах към това?
Може би защото винаги стоях на прозореца - ни вътре, ни вън в къщата, та така и не усетих стаите истински мои. Нищо, че те, всъщност, бяха.
Или пък не се борих достатъчно или накрая всичко беше прекалено силно и прекалено по много?
Трябва да мине време, за да се разбера как така въпреки всичките тези години, в които стисках зъби и успявах, точно накрая така безславно се предадох.
Та това време ще мине. Сега има само учудване.
Държа на решението си.. Само че, за да го спазя, избягвам определени песни.. филми, макар че странно - обичам да гледам снимките.
Тази вечер това не идва от мен - онази част, която беше бърза и не можеше да стои на едно място и много се смееше и много плачеше, тези месеци- два, три, някъде изчезна.
Най не обичам вечерите, когато имам мъгла в главата - като захарен памук и много лепкава.
Та стига.
(В мен има нещо от котките - обаче май са само очите. Иначе съм безнадеждно НЕграциозна
в сравнение с тях - и в движенията и в чувствата.
Това, което сам си направиш, никой друг не може да ти го причини.)
Може би защото винаги стоях на прозореца - ни вътре, ни вън в къщата, та така и не усетих стаите истински мои. Нищо, че те, всъщност, бяха.
Или пък не се борих достатъчно или накрая всичко беше прекалено силно и прекалено по много?
Трябва да мине време, за да се разбера как така въпреки всичките тези години, в които стисках зъби и успявах, точно накрая така безславно се предадох.
Та това време ще мине. Сега има само учудване.
Държа на решението си.. Само че, за да го спазя, избягвам определени песни.. филми, макар че странно - обичам да гледам снимките.
Тази вечер това не идва от мен - онази част, която беше бърза и не можеше да стои на едно място и много се смееше и много плачеше, тези месеци- два, три, някъде изчезна.
Най не обичам вечерите, когато имам мъгла в главата - като захарен памук и много лепкава.
Та стига.
в сравнение с тях - и в движенията и в чувствата.
Това, което сам си направиш, никой друг не може да ти го причини.)
21.6.10
...
не е като да не искам да го изкрещя високо и ясно
не е като да не искам да държа ръката ти
обаче
се появяват неща
неща, които изместват нещата
не е като да искам да те няма
но понякога не мога да намеря правилните думи към теб и когато това стане, предпочитам да мълча, а напоследък мълчанието не ти понася и не свикваш да ‘чуваш тишина’. на мен обаче ми е нужна
най- вече когато говоря с теб
защото
не мога и не мога да кажа какво искам или защо се е натрупвало през всичкото това време и как да ти обясня, че случилото се в онези ужасни няколко юнски дни променя всичко отсега нататък – една част (много голяма и много обичана) от детството си отиде и без нея(него) ще е трудно да се продължава ден след ден да избутвам седмиците с мисълта, че него го няма там и няма вече да го чуя по телефона или да се радвам на войводските му мустаци и милите, топли очи... и това ще е едно от спъващите ме неща,
които ще спъват и теб
и ще ме объркват
и ще постъпвам по едни определени начини и ще търся подкрепа другаде и ще се заплитам и ще заплитам и ще обърквам и сменям и нареждам и пренареждам, докато не видите, че всичко е така
както сме го говорили хиляди пъти
еуфорията не е вечна
и познатото може да омръзне.
не е като да не искам да държа ръката ти
обаче
се появяват неща
неща, които изместват нещата
не е като да искам да те няма
но понякога не мога да намеря правилните думи към теб и когато това стане, предпочитам да мълча, а напоследък мълчанието не ти понася и не свикваш да ‘чуваш тишина’. на мен обаче ми е нужна
най- вече когато говоря с теб
защото
не мога и не мога да кажа какво искам или защо се е натрупвало през всичкото това време и как да ти обясня, че случилото се в онези ужасни няколко юнски дни променя всичко отсега нататък – една част (много голяма и много обичана) от детството си отиде и без нея(него) ще е трудно да се продължава ден след ден да избутвам седмиците с мисълта, че него го няма там и няма вече да го чуя по телефона или да се радвам на войводските му мустаци и милите, топли очи... и това ще е едно от спъващите ме неща,
които ще спъват и теб
и ще ме объркват
и ще постъпвам по едни определени начини и ще търся подкрепа другаде и ще се заплитам и ще заплитам и ще обърквам и сменям и нареждам и пренареждам, докато не видите, че всичко е така
както сме го говорили хиляди пъти
еуфорията не е вечна
и познатото може да омръзне.
8.6.10
прощално
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
(Вапцаров)
и
"Приятелю, защо се предаде?"
и
и
аз няма да кажа нищо
защото
всичко липсва
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
(Вапцаров)
и
"Приятелю, защо се предаде?"
и
и
аз няма да кажа нищо
защото
всичко липсва
24.5.10
за Призрачното.
знам, че ме забравят така, както аз забравям и оставям разни хора да си тръгват и ги бутам да не се връщат
но
дали ме забравят така, както аз тях
колко време е отнело
кое е изчезнало първо
дали първо е избледнял погледът
после гласът
и накрая всичко
снощи го сънувах и ми каза 'няма страшно. вече почнах да се усмихвам без теб'
и после пак беше един от близките ми, но...
това е нещо, което остана недовършено
и знам, че всичко е наред там и че... мен отдавна ме няма
но понякога се чудя
и понякога ми липсва...
как си направихме история
как гледах как рисува
как обичах какво пише и как винаги беше в периферията на съзнанието и никога, ама никога не изискваше нещо...
после при преместването намерихме някакви стари неща от онази стая, обаче...
го видях само веднъж след това и...
сега онзи лист стои в един от бележниците и когато го чета... не, лъжа, не го чета, защото не заслужавам думите му и се чувствам гузно, че си позволявам да се питам къде е, какво става, на кого пише сега и...
ей, призраче
още си ми паролата към онези дни
и още се чувствам като малко, глупаво дете, когато се сетя и още ми се иска да съм гледала по- друг начин на нещата тогава, защото.. ако има нещо, което да променя, това е как знаех, че си от Важните за мен и как просто се оставих на течението и...
понякога, но само понякога
ми се иска
тези думи да преминат
през хаоса на разкъсаната информационна мрежа
и да те стигнат
(казах го по твоя начин)
радвам се, че всичко е наред
и
лека нощ.
(p.p. Осем ловки демона би ти харесала, мисля)
но
дали ме забравят така, както аз тях
колко време е отнело
кое е изчезнало първо
дали първо е избледнял погледът
после гласът
и накрая всичко
снощи го сънувах и ми каза 'няма страшно. вече почнах да се усмихвам без теб'
и после пак беше един от близките ми, но...
това е нещо, което остана недовършено
и знам, че всичко е наред там и че... мен отдавна ме няма
но понякога се чудя
и понякога ми липсва...
как си направихме история
как гледах как рисува
как обичах какво пише и как винаги беше в периферията на съзнанието и никога, ама никога не изискваше нещо...
после при преместването намерихме някакви стари неща от онази стая, обаче...
го видях само веднъж след това и...
сега онзи лист стои в един от бележниците и когато го чета... не, лъжа, не го чета, защото не заслужавам думите му и се чувствам гузно, че си позволявам да се питам къде е, какво става, на кого пише сега и...
ей, призраче
още си ми паролата към онези дни
и още се чувствам като малко, глупаво дете, когато се сетя и още ми се иска да съм гледала по- друг начин на нещата тогава, защото.. ако има нещо, което да променя, това е как знаех, че си от Важните за мен и как просто се оставих на течението и...
понякога, но само понякога
ми се иска
тези думи да преминат
през хаоса на разкъсаната информационна мрежа
и да те стигнат
(казах го по твоя начин)
радвам се, че всичко е наред
и
лека нощ.
21.5.10
run, run, run...
Времето в края на 12ти клас беше достатъчно объркано.
Времето в края на 4тата година в университета е направо хаотично. И не само заради изпити, а и защото имаш да подреждаш толкова неща в главата си, че всеки ден все едно тя ще се пръсне, ще спре да събира и да помни и тогава...
Не знам къде се вместват всичките случки – не в дълготрайната памет, не ги избутваме в несъзнаваното, не ги складираме под сърцето, но понякога изкачат наведнъж всичките и ...
Време е да се учи, защото после има само една или две години и става сериозно.
Обаче ми е криво, криво, криво.
Защо ли? Защото не обичам да се чувствам виновна. Не обичам да знам, че имаш право да ми се сърдиш и че аз не трябва да се държа така, както се държа. Обаче ми е толкова трудно да спра. Не обичам упражненията по клинична, защото когато говори за връзките и отношенията.. все едно виждам някои от нещата, които ни се случват на нас.
Да, след време започвам да харесвам някои от песните. Не всичките и може би по доста различен начин или причина, но ги слушам. Някои започвам да ги обичам и оставят следички. Някои причиняват онези настроения и после... не уча поне за няколко часа. Или както е днес – цял ден.
И вече успявам да скрия някои неща. Не е необходимо всички да знаят и виждат и ако това подвежда – още по- добре. По- лесно ми да е говоря с познати, отколкото с теб понякога. И да, понякога очаквам да кажеш или направиш неща, които.. няма да доведат до нищо и няма да променят нищо. Понякога те изкарвам от ролята, която е била твоя дългичко време и ... Имаше едно дърво на една поляна и то още е там, но вече дори гледката е различна. И очите, с които го гледаме са различни. Градът наистина става по- голям и небето, като че ли се смалява над него и както се смалява небето, минаваме през различни етапи
.
Сънувах нещо странно, но не ти го разказах. Сънувах няколко странни неща, всъщност, но и те няма да станат общи.
Беше доста мрачна есенна гора - на път да премине към зимната. Две жени водеха момиче, което се дърпа и плаче. Имаше черна коса и бяла кожа и колкото по- навътре го водеха, толкова по- силно то се опитваше да се изскубне. Земята стана доста неравна и навсякъде се виеха корени на дървета и изпопадали клони. Образуваха пашкули от изсъхнали, мъртви неща и пазеха нещо като мъж. Но не точно. Косата му беше като на глухарче, но някак си заострена, устните бяха червени, а очите – онези чернобели, виещи се спирали. Когато го доближиха, той се размърда и просто грабна пищящото дете. Беше като вятър. После се появихме ние – в същата гора, край някаква река, в която се виждаше момичешко лице с разпиляна коса и червен ореол около главата. Не знам защо бях много убедена, че на негово място по- късно ще бъда аз. Не беше от онзи ужасен страх, който те кара да го усещаш много истински, но беше тревога – настоятелна и постоянна. Когато го видях да идва към мен.. или когато чух да се чупят съчки и разбрах, че това нещо идва за мен – се събудих.
Та не ти го разказах и ти не го разгада. Но когато станах, прекарах няколко минути в опити да си спомня нещата и кое кое следва.
Все едно ги събираш тези сънища.
Run, run, run, till you('re) overcome
Run, run, run, you’re the only one
Точки, точки, точки... след държавния, ако всичко е наред с него, ще си имам месеца почивка и музика и тогава ще трябва да запретна ръкави и да подредя всичките бъркотии в тази моя глава, всички изпаднали думи, всички държания, прекалено пълни с ‘аз’ и тогава, о, тогава ще е трудно, но правилно. Може би. И ако не е – тогава ще му мисля.
Времето в края на 4тата година в университета е направо хаотично. И не само заради изпити, а и защото имаш да подреждаш толкова неща в главата си, че всеки ден все едно тя ще се пръсне, ще спре да събира и да помни и тогава...
Не знам къде се вместват всичките случки – не в дълготрайната памет, не ги избутваме в несъзнаваното, не ги складираме под сърцето, но понякога изкачат наведнъж всичките и ...
Време е да се учи, защото после има само една или две години и става сериозно.
Обаче ми е криво, криво, криво.
Защо ли? Защото не обичам да се чувствам виновна. Не обичам да знам, че имаш право да ми се сърдиш и че аз не трябва да се държа така, както се държа. Обаче ми е толкова трудно да спра. Не обичам упражненията по клинична, защото когато говори за връзките и отношенията.. все едно виждам някои от нещата, които ни се случват на нас.
Да, след време започвам да харесвам някои от песните. Не всичките и може би по доста различен начин или причина, но ги слушам. Някои започвам да ги обичам и оставят следички. Някои причиняват онези настроения и после... не уча поне за няколко часа. Или както е днес – цял ден.
И вече успявам да скрия някои неща. Не е необходимо всички да знаят и виждат и ако това подвежда – още по- добре. По- лесно ми да е говоря с познати, отколкото с теб понякога. И да, понякога очаквам да кажеш или направиш неща, които.. няма да доведат до нищо и няма да променят нищо. Понякога те изкарвам от ролята, която е била твоя дългичко време и ... Имаше едно дърво на една поляна и то още е там, но вече дори гледката е различна. И очите, с които го гледаме са различни. Градът наистина става по- голям и небето, като че ли се смалява над него и както се смалява небето, минаваме през различни етапи
.
Сънувах нещо странно, но не ти го разказах. Сънувах няколко странни неща, всъщност, но и те няма да станат общи.
Беше доста мрачна есенна гора - на път да премине към зимната. Две жени водеха момиче, което се дърпа и плаче. Имаше черна коса и бяла кожа и колкото по- навътре го водеха, толкова по- силно то се опитваше да се изскубне. Земята стана доста неравна и навсякъде се виеха корени на дървета и изпопадали клони. Образуваха пашкули от изсъхнали, мъртви неща и пазеха нещо като мъж. Но не точно. Косата му беше като на глухарче, но някак си заострена, устните бяха червени, а очите – онези чернобели, виещи се спирали. Когато го доближиха, той се размърда и просто грабна пищящото дете. Беше като вятър. После се появихме ние – в същата гора, край някаква река, в която се виждаше момичешко лице с разпиляна коса и червен ореол около главата. Не знам защо бях много убедена, че на негово място по- късно ще бъда аз. Не беше от онзи ужасен страх, който те кара да го усещаш много истински, но беше тревога – настоятелна и постоянна. Когато го видях да идва към мен.. или когато чух да се чупят съчки и разбрах, че това нещо идва за мен – се събудих.
Та не ти го разказах и ти не го разгада. Но когато станах, прекарах няколко минути в опити да си спомня нещата и кое кое следва.
Все едно ги събираш тези сънища.
Run, run, run, till you('re) overcome
Run, run, run, you’re the only one
Точки, точки, точки... след държавния, ако всичко е наред с него, ще си имам месеца почивка и музика и тогава ще трябва да запретна ръкави и да подредя всичките бъркотии в тази моя глава, всички изпаднали думи, всички държания, прекалено пълни с ‘аз’ и тогава, о, тогава ще е трудно, но правилно. Може би. И ако не е – тогава ще му мисля.
18.5.10
за честта на Вор
имам си една любима поредица, ама много любима.. и може би от много отдавна
от 4ти клас поне
и всичките книги до една са четени поне по 5 пъти
защото по- малко от това не може
и ако си имам литературен герой, който всеки път да ми харесва, който всеки път да не разбирам, а после да се чувствам като него влюбена, объркана, предадена, набита, замразена, уморена и с ново сърце, то това си е Воркосиган
и не Майлс, моля
говоря ви за Арал
не знам какво в тези книги ме успокоява толкова много
дали защото Бараяр ми напомня за Русия
с всичките заговори и императори и войници и преврати
и история
дълга, тъмна, кървава, страшна, бурна и винаги влюбена
или защото Ворите са онази каста, която си носи гордостта и проклятието в едно
а може би защото толкова обичат думичката 'чест' и по- точно 'честта блика от нея като от фонтан'
а не се среща често вече
или пък просто си спомням как четях за първи път първата ми фантастика в онзи голям, голям апартамент и за първи път закъснях за училище, а после ми се караха
(признавам си, че години по- късно разбрах книгата.. всичките тези политически номера и загавори доста ме объркваха тогава)
обаче обичам начина, по който са написани
обичам хумора
и сериозността, която наднича
обичам историите им - на всичките
защото.. там има малко човечност, малко космос, малко звезди и много студенина, доста оръжия и доста целувки, малко смях и много преврати, много войни и малко победители, има коридори, градове под куполи, иглени гранати, криокамери, има Арал и Майлс и Ботари, а после Елена, има Корделия, свобода, решителност, умора, страх.. имаше даже и император.
но в началото бяха Арал и Корделия
и чак тогава останалите
от 4ти клас поне
и всичките книги до една са четени поне по 5 пъти
защото по- малко от това не може
и ако си имам литературен герой, който всеки път да ми харесва, който всеки път да не разбирам, а после да се чувствам като него влюбена, объркана, предадена, набита, замразена, уморена и с ново сърце, то това си е Воркосиган
и не Майлс, моля
говоря ви за Арал
не знам какво в тези книги ме успокоява толкова много
дали защото Бараяр ми напомня за Русия
с всичките заговори и императори и войници и преврати
и история
дълга, тъмна, кървава, страшна, бурна и винаги влюбена
или защото Ворите са онази каста, която си носи гордостта и проклятието в едно
а може би защото толкова обичат думичката 'чест' и по- точно 'честта блика от нея като от фонтан'
а не се среща често вече
или пък просто си спомням как четях за първи път първата ми фантастика в онзи голям, голям апартамент и за първи път закъснях за училище, а после ми се караха
(признавам си, че години по- късно разбрах книгата.. всичките тези политически номера и загавори доста ме объркваха тогава)
обаче обичам начина, по който са написани
обичам хумора
и сериозността, която наднича
обичам историите им - на всичките
защото.. там има малко човечност, малко космос, малко звезди и много студенина, доста оръжия и доста целувки, малко смях и много преврати, много войни и малко победители, има коридори, градове под куполи, иглени гранати, криокамери, има Арал и Майлс и Ботари, а после Елена, има Корделия, свобода, решителност, умора, страх.. имаше даже и император.
но в началото бяха Арал и Корделия
и чак тогава останалите
29.3.10
duh
когато комуникацията може да се осъществи толкова лесно,
понякога си е чисто наказание
от някого да те дели един телефон или смс
и да реагираш на звуците от скайп, примерно,
когато чудесно знаеш, че твоят не е включен и ..
заради това не искам facebook и даже last.fm вече
не искам да знам кой кого познава
кой какво слуша
кой на кого какво изпраща
и къде ходи
поне тази вечер, не го искам това
искам да мога да изключа и да съм спокойна в това изключено състояние, защото понякога не обичам чувството за свързаност, а може би просто не обичам да си признавам, че имам нужда от това чувствто и
може би наистина само това, което не можеш да имаш и което няма да стане, си остава винаги перфектно.
никога няма да се умориш от нечия бяла кожа, защото е толкова проклето бяла и никога няма да ти омръзнат луничките или очите и...
можеш да си мислиш толкова много неща и всички да включват толкова окончателмо думичката 'никога'
никога няма да спреш да...
няма да искаш друго
няма да се откажеш толкова лесно
Да. Обаче не.
Всичко е окончателно, защото е сега, а 'сега' е най- непостоянната единица мярка, която знам, защото е толкова краткотрайна и съвсем бързо се превръща в 'преди' и аз в какво ще се превърна?
В едно 'преди година' или 'преди две'.. ами ти? Ще станеш ли 'в първи курс....' и дотам?
'Сега' е на всеки ъгъл, всяка минута и изисква внимание, което ще получи.
със сигурност.
И не. Това не се случва веднъж. Сега си мислим, че няма да се повтори, но то ще се. Сигурно даже ще се потрети и...
не харесвам този, който ме научи на това. Не знам как да съм скептична, но изглежда ми се получава.
И,оооооооо, как мразя това спокойствие!
иска ми се да хвърля камък и да видя как се пропуква поне веднъж
ей така
право пред мен.
как се с.г.р.м.о.л.я.с.в.а.
може всичко да е заради съня снощи
заради ужасното празно чувсто на загуба, даже и насън.
а може би просто съм такава
но имам ужасно Ирационалната нужда да се скарам с теб
отново си измислих човек.
понякога си е чисто наказание
от някого да те дели един телефон или смс
и да реагираш на звуците от скайп, примерно,
когато чудесно знаеш, че твоят не е включен и ..
заради това не искам facebook и даже last.fm вече
не искам да знам кой кого познава
кой какво слуша
кой на кого какво изпраща
и къде ходи
поне тази вечер, не го искам това
искам да мога да изключа и да съм спокойна в това изключено състояние, защото понякога не обичам чувството за свързаност, а може би просто не обичам да си признавам, че имам нужда от това чувствто и
може би наистина само това, което не можеш да имаш и което няма да стане, си остава винаги перфектно.
никога няма да се умориш от нечия бяла кожа, защото е толкова проклето бяла и никога няма да ти омръзнат луничките или очите и...
можеш да си мислиш толкова много неща и всички да включват толкова окончателмо думичката 'никога'
Да. Обаче не.
Всичко е окончателно, защото е сега, а 'сега' е най- непостоянната единица мярка, която знам, защото е толкова краткотрайна и съвсем бързо се превръща в 'преди' и аз в какво ще се превърна?
В едно 'преди година' или 'преди две'.. ами ти? Ще станеш ли 'в първи курс....' и дотам?
'Сега' е на всеки ъгъл, всяка минута и изисква внимание, което ще получи.
със сигурност.
И не. Това не се случва веднъж. Сега си мислим, че няма да се повтори, но то ще се. Сигурно даже ще се потрети и...
не харесвам този, който ме научи на това. Не знам как да съм скептична, но изглежда ми се получава.
И,оооооооо, как мразя това спокойствие!
иска ми се да хвърля камък и да видя как се пропуква поне веднъж
ей така
право пред мен.
как се с.г.р.м.о.л.я.с.в.а.
може всичко да е заради съня снощи
заради ужасното празно чувсто на загуба, даже и насън.
а може би просто съм такава
но имам ужасно Ирационалната нужда да се скарам с теб
отново си измислих човек.
4.3.10
Недостатъци
Може да съм наистина обсебващо създание. Но съм такава, само ако ми позволят и става малко по малко, съвсем без никой да се усети и вече съм под нечия кожа и създавам проблеми.
Или ръмжа прекалено силно, или съскам и те държа надалеч от мен и все пак не прекалено много. Защото. Може. Би. Съм. Наистина. Обсебваща.
Когато ме пуснат близо до някого или той се отвори, започвам да искам всичко и го искам силно и винаги си личи. И тогава.. тогава започват дългите разговори, после идват мълчанията, после идват изискванията и после обикновено бягам. И го повтарям отново, а после и пак. И в момента съм обективна. И никога не си тръгвам преди да стане прекалено късно, преди да съм се вплела толкова, че да оставя нещо от себе си по някого и да ме носи със себе си. Не завинаги, но достатъчно дълго.
Не съм никак мила, не съм никак загрижена. Или не. Загрижена съм.. но не за когото трябва и не както трябва.
Наистина мога да бода.
Наистина мога да развалям нечие настроение и мога това поне от 5 години насам. Винаги има някой, когото мога да бутна. Просто защото е бил непредпазлив и ме е пуснал до себе си и изобщо не е разбрал как. Аз също. Но в един момент или друг – мога да наранявам и може да ме нараняват. Това е просто едно от онези ежедневия, които никак не искам, но се настаняват трайно в дните ми. И когато стане нещо, но не както ми е удобно, си личи: че все още имам много трески за дялкане, много мостове за преминаване, много думи за казване и много неща за научаване.
И най- вече – трябва да се справя с тези си настроения. Трябва да се преборят всичките – едно по едно – през цупенето, сърденето, смеха, непостоянната еуфория и енергия, които на приливи и отливи заливат не само дните, но и нощите, а после.. После е пустиня. После сутрините са дъждовни, а кафето е късно и горчи. Има един вид очакване, което.. не ми е позволено. Не и сега. Преди.. може би. Сега вече трябва да съм го преодоляла.. по- скоро.. не би трябвало да ми е нужно вече, защото.. имам това, което исках.
И всичките безсънни нощи с хора, които не познавам, не ме вълнуват, не ги искам – за тях ми казват, че трябва да ги оставя, че след няколко месеца няма да ги има.. няма даже да има възможността да има такива вечери, защото.. Не искам да го казвам още.
Живеем в някакво странно състояние, в което равновесието е толкова крехко, че с всеки изминал ден се разрушава все повече и повече.. и не мисля за момента, в който няма да го има. Той стои някъде далече на цели 3, 4, 5, 6 месеца разстояние и само понякога изскача иззад датата на деня, за да напомни, че го има. Защото не трябва да забравям това.
Но в момента не искам нищо да се променя. Последните месеци бяха спокойни.. почти нормални и.. си намерих място, на което да седя мирно.
Поне така си мислех.
Или ръмжа прекалено силно, или съскам и те държа надалеч от мен и все пак не прекалено много. Защото. Може. Би. Съм. Наистина. Обсебваща.
Когато ме пуснат близо до някого или той се отвори, започвам да искам всичко и го искам силно и винаги си личи. И тогава.. тогава започват дългите разговори, после идват мълчанията, после идват изискванията и после обикновено бягам. И го повтарям отново, а после и пак. И в момента съм обективна. И никога не си тръгвам преди да стане прекалено късно, преди да съм се вплела толкова, че да оставя нещо от себе си по някого и да ме носи със себе си. Не завинаги, но достатъчно дълго.
Не съм никак мила, не съм никак загрижена. Или не. Загрижена съм.. но не за когото трябва и не както трябва.
Наистина мога да бода.
Наистина мога да развалям нечие настроение и мога това поне от 5 години насам. Винаги има някой, когото мога да бутна. Просто защото е бил непредпазлив и ме е пуснал до себе си и изобщо не е разбрал как. Аз също. Но в един момент или друг – мога да наранявам и може да ме нараняват. Това е просто едно от онези ежедневия, които никак не искам, но се настаняват трайно в дните ми. И когато стане нещо, но не както ми е удобно, си личи: че все още имам много трески за дялкане, много мостове за преминаване, много думи за казване и много неща за научаване.
И най- вече – трябва да се справя с тези си настроения. Трябва да се преборят всичките – едно по едно – през цупенето, сърденето, смеха, непостоянната еуфория и енергия, които на приливи и отливи заливат не само дните, но и нощите, а после.. После е пустиня. После сутрините са дъждовни, а кафето е късно и горчи. Има един вид очакване, което.. не ми е позволено. Не и сега. Преди.. може би. Сега вече трябва да съм го преодоляла.. по- скоро.. не би трябвало да ми е нужно вече, защото.. имам това, което исках.
И всичките безсънни нощи с хора, които не познавам, не ме вълнуват, не ги искам – за тях ми казват, че трябва да ги оставя, че след няколко месеца няма да ги има.. няма даже да има възможността да има такива вечери, защото.. Не искам да го казвам още.
Живеем в някакво странно състояние, в което равновесието е толкова крехко, че с всеки изминал ден се разрушава все повече и повече.. и не мисля за момента, в който няма да го има. Той стои някъде далече на цели 3, 4, 5, 6 месеца разстояние и само понякога изскача иззад датата на деня, за да напомни, че го има. Защото не трябва да забравям това.
Но в момента не искам нищо да се променя. Последните месеци бяха спокойни.. почти нормални и.. си намерих място, на което да седя мирно.
Поне така си мислех.
25.2.10
24.2.10
***
Задават се промени на хоризонта и ще бъде интересно и малко тежко и тая песен е от онези, които се поемат трудно и по малко, защото иначе дотолкова се отнасяш в нея, че след час слушане те няма и в главата ти се върти само:
It's only when I lose myself in someone else
That I find myself
I find myself
It's only when I lose myself in someone else
That I find myself
I find myself
И наистина всичко се завърта, особено ако е късно вечер, особено ако вали, ако сутринта ще ставаш дяволски рано и хем много ти се пътува, хем малко не ти се тръгва и как така стана, че не искам да тръгвам, защото...
И всеки път, когато мислите ми тръгнат по тази пътека се спират пред знака ‘стоп’, горките, защото по- нататък наистина не бива да преминават. Ако достигнеш до една определена точка, знаеш, че това е краят на крехкото статукво и минеш ли отвъд, връщане няма, а вече не става дума само за теб, но и за друг, други, другите?
Наистина ми липсват думите.
Искам да опитам, искам да пробвам и всеки път, когато...спирам. някои неща трябва да останат ненаправени, някои неща трябва да останат неказани, за да може после да продължим с чиста съвест и без да съм изневерила на това, в което ми се иска да вярвам. Не и този път. Става прекалено сериозно, за да се държа като малко дете, което иска всичко да види.
И все пак може би съвсем, съвсем мъничко ме гризе любопитство.. защото то наистина убило котката, но удовлетворението от наученото я възкресило.
И само, когато се губя в някой друг,
Успявам да намеря себе си..
Не може ли да се губя в един човек само, а не да събирам толкова много лица в едно и после да се опитвам нишка по нишка да разплитам възела и да се чудя кой с какво е свързан и когато го прекъсна, какво ще се случи, какво ще ми се случи.
Кого ще загубя този път?
Не искам нищо да трия.
It's only when I lose myself in someone else
That I find myself
I find myself
It's only when I lose myself in someone else
That I find myself
I find myself
И наистина всичко се завърта, особено ако е късно вечер, особено ако вали, ако сутринта ще ставаш дяволски рано и хем много ти се пътува, хем малко не ти се тръгва и как така стана, че не искам да тръгвам, защото...
И всеки път, когато мислите ми тръгнат по тази пътека се спират пред знака ‘стоп’, горките, защото по- нататък наистина не бива да преминават. Ако достигнеш до една определена точка, знаеш, че това е краят на крехкото статукво и минеш ли отвъд, връщане няма, а вече не става дума само за теб, но и за друг, други, другите?
Наистина ми липсват думите.
Искам да опитам, искам да пробвам и всеки път, когато...спирам. някои неща трябва да останат ненаправени, някои неща трябва да останат неказани, за да може после да продължим с чиста съвест и без да съм изневерила на това, в което ми се иска да вярвам. Не и този път. Става прекалено сериозно, за да се държа като малко дете, което иска всичко да види.
И все пак може би съвсем, съвсем мъничко ме гризе любопитство.. защото то наистина убило котката, но удовлетворението от наученото я възкресило.
И само, когато се губя в някой друг,
Успявам да намеря себе си..
Не може ли да се губя в един човек само, а не да събирам толкова много лица в едно и после да се опитвам нишка по нишка да разплитам възела и да се чудя кой с какво е свързан и когато го прекъсна, какво ще се случи, какво ще ми се случи.
Кого ще загубя този път?
Не искам нищо да трия.
9.2.10
и той каза...
- Това са само две седмици - каза Хенри, - и ако може да бъде погубена за две седмици, значи е устроена така, че нищо не може да я спаси. Не, аз няма да причиня зло на горкото момиченце! Искам само да ме гледа нежно, да ми се усмихва и да се изчервява, да ми пази място до себе си, където и да сме и когато седна до нея и я заговоря, да сияе от щастие. Да мисли така, както аз мисля, да се интересува от всичко, което ме засяга и ми доставя удоволствие, да се опитва да ме задържи по- дълго в Менсфийлд, а когато си замина, да се почувства нещастна за цял живот. Това е всичко, което искам!
Дж. Остин
Менсфийлд Парк
Не ми харесва да откривам прилики между мен и този герой.. тази книга изобщо. Само че лошото е, че понякога искам същото като него.. и то ако може, без да трябва да давам нещо в замяна.
его исти чно
мно го
а може би понякога просто искам да получавам.
всеки иска
нещо
Дж. Остин
Менсфийлд Парк
Не ми харесва да откривам прилики между мен и този герой.. тази книга изобщо. Само че лошото е, че понякога искам същото като него.. и то ако може, без да трябва да давам нещо в замяна.
его исти чно
мно го
а може би понякога просто искам да получавам.
всеки иска
нещо
26.1.10
till there was u
може да е заради един от най- дългите дълги зимни месеци
или заради слънцето,
което е като някакво безлично студено кълбо там горе
или заради дървета - съвесем, съвсем сиви
обаче
напоследък се карам с всички
и после никак не искам да се извинявам
но
имам нужда от нещо ново и непознато
и гъделичкащо и стоплящо
защото е зима
а аз не съм за този сезон
не съм за вятъра му
и за улиците му
не съм за цветовете
и дните му
и ако няма какво да ме разсейва
да ме усмихва
и отвлича
става лошо.
и няма никой
и мен ме няма
и градът не е този
и не е същият
и паркът..
и.. имам нужда от различна архитектура
високи сгради
шарени хора
не с черни якета и тъмни дрехи и...
не искам тЪмни хора.
или заради слънцето,
което е като някакво безлично студено кълбо там горе
или заради дървета - съвесем, съвсем сиви
обаче
напоследък се карам с всички
и после никак не искам да се извинявам
но
имам нужда от нещо ново и непознато
и гъделичкащо и стоплящо
защото е зима
а аз не съм за този сезон
не съм за вятъра му
и за улиците му
не съм за цветовете
и дните му
и ако няма какво да ме разсейва
да ме усмихва
и отвлича
става лошо.
и няма никой
и мен ме няма
и градът не е този
и не е същият
и паркът..
и.. имам нужда от различна архитектура
високи сгради
шарени хора
не с черни якета и тъмни дрехи и...
не искам тЪмни хора.
18.1.10
...
The curiousness of your potential kiss
Has got my mind and body aching
Really hurt me baby, really cut me baby...
и май няма нужда да се казва повече
но това е в основата на острите бодли
и няма нужда да се казва повече
***
всичките тия думи се блъскат и бутат
пищят и дращят
зад очите ми
влизат, когато заспя.. забравят да излязат, когато се събудя
и вече
са ме докарали до състояние, в което
.не мога да седя на едно място
.не мога да дишам бавно
и си представям някой от старите шамани,
който праща вятър в дните
мъгла в главата
и тялото е лудо,
а мисълта я няма
и терасата чака, защото там на студено
успокоението може и да дойде
и когато заспя днес
не искам повече да сънувам,
искам здравословните, нужни 8 часа,
в които съзнанието почива
почива. а Не ражда изкривени
червени
неспокойни
картини
с остри герои
много пеперуди
пътища, по които отказвам да мина
и искам вечер да те има,
защото само ти спираш
тази малка лудост от избухване
***
многоточия
с тия думи напоследък всичко е многоточия
и аз слушам само жени
и тая песен, която пълзи по цялото ми тяло,
което още не може да намери нужната му форма
място
***
спокойствие
и само спокойствие
***
5оо days of winter
Has got my mind and body aching
Really hurt me baby, really cut me baby...
и май няма нужда да се казва повече
но това е в основата на острите бодли
и няма нужда да се казва повече
***
всичките тия думи се блъскат и бутат
пищят и дращят
зад очите ми
влизат, когато заспя.. забравят да излязат, когато се събудя
и вече
са ме докарали до състояние, в което
.не мога да седя на едно място
.не мога да дишам бавно
и си представям някой от старите шамани,
който праща вятър в дните
мъгла в главата
и тялото е лудо,
а мисълта я няма
и терасата чака, защото там на студено
успокоението може и да дойде
и когато заспя днес
не искам повече да сънувам,
искам здравословните, нужни 8 часа,
в които съзнанието почива
почива. а Не ражда изкривени
червени
неспокойни
картини
с остри герои
много пеперуди
пътища, по които отказвам да мина
и искам вечер да те има,
защото само ти спираш
тази малка лудост от избухване
***
многоточия
с тия думи напоследък всичко е многоточия
и аз слушам само жени
и тая песен, която пълзи по цялото ми тяло,
което още не може да намери нужната му форма
място
***
спокойствие
и само спокойствие
***
5оо days of winter
10.1.10
когато слушам Fiona Apple
по- добре да се стои надалече от мен...
започвам да говоря
както тя пее
започвам да мисля
като жените там
дай ми нещо познато
нещо старо
нещо стабилно
защото си само едно малко момче
и не можеш
никак
да ме хванеш
понеже
си
такова
малко
момче
че с първия порив
на вятъра
те няма
как
ще хванеш мен?
и моля
it's not about love
никак и изобщо
по- добре да се стои надалече от мен...
започвам да говоря
както тя пее
започвам да мисля
като жените там
дай ми нещо познато
нещо старо
нещо стабилно
защото си само едно малко момче
и не можеш
никак
да ме хванеш
понеже
си
такова
малко
момче
че с първия порив
на вятъра
те няма
как
ще хванеш мен?
и моля
it's not about love
никак и изобщо
Subscribe to:
Posts (Atom)