упорито ми се подсказва, че реша ли да не сънувам вечер, се появява той
и от него изскачат цели три малки лудости
които са речни
напомнят за горящи огньове във вода
северно сияние
нощ без ден и ден без нощ
listen to my madness... защото така чуваш мен

затишие пред малка буря, която само някои усещат във въздуха, а други преминават със залепени усмивки на лице
върви по улица, която вятърът краде от него
и е студено
но за сметка на това го заливат с белота

безхарактерното 2 бележи нашите случайни приказки с откровения, че той знае...
как знае, когато...
когато заспивахме без думи, само с погледи

бях причината за единствената усмивка вчера, защото все още има мъничко от мен
искам
защото


аз не съм целенасочено организирано търсене.
аз съм организираната цел
на целенасочените искания.
без да знае,
без аз да се доближа
наднича в мен.
но преливаме много еуфорично
в разбъркани телефонни смущения
и оставяме следи от сметана в цигарените си коси.
без да спираме,
без да бързаме
отнемаме и последното предимство
на алкохолните звънци.
тичаме преди гласовете
и се навеждаме през най-високите тераси в неговите шепоти.
без следа,
без седмица
остават месеците
и по покривите скача луната.
тя може да я стигне,
но никога няма да да я възседне.
само ще й зашепти,
изкрещи,
извести,
изтрещи,
че последователността се изгуби,
издъни,
изпразни,
и започва нов ред.
поврат
посред
средата на зениците.

не мога да съм кратка, когато се усещат поривите.

I Explode Out And The Peace Is Gone
Bathed In New Light

'нощта започва да избелява по ръбовете'

може би трябва да се надигна, си каза
защото виждаш ли, онова човече там е мое
и не му отива да пилее себе си по разни покриви
много си суетна, отговаря огледалото и отива да раздава отражения на отсрещната улица... почти напълно безплатно
в това пространтсво, пълно с хора, няма място да се промушиш
не че изпълваш самото място с очертанията си, но в себе си си достатъчно голям, за да имаш претенции за граници
в какво се превръщаме, скъпи приятелю?
искаш ли да имаш всичко... или се задоволяваш с малка част от голямо цяло?
някакви хора убождат себе си, за да разберат усещат ли още
други искат да се стичат по тялото ти, за да усетят вкуса на мислите ти
а трети бавно изстиват под петната от време
тук има открити препратки към една тъмна музика, която в същото време е и цинична


свети една единствена лампа
ти си някой друг
но спомняш ли си днес, че се разхожда сам
и много ти хареса да наблюдаваш през студените прозорци
и зад тънките перила да те посрещат вълни
'понякога съм просто с теб
понякога обикновен
понякога говоря смело
понякога целувам те'
ако е останало нещо искам да ме откриеш и не Ти, а Аз да дойда с теб


беше казал 'уморих се да сънувам, защото помня и виждам'
бих казала 'позволи си да бъдеш зареден, защото те стоят пред теб... понеделник рядко е сив'
някой плаче за твоите сънища там долу
а има и някой, който се смее, затова не ги оставяй настрана


имало едно време един много ужасен и много безсмислен разказ
не мисля, че искам да мисля за него
не мисля, че искам да си спомням за него
не мисля, че има смисъл да се обсъжда
не мисля и мисля, че е и че не е много банален
но... главата ми е празна ( помогни ми да не се сещам! )
затова малка част от мен, малка част от него
'в продължение на една година ние извършихме всичко, всичко. до такава степен, че ни се изчерпи въображението.
сетне един ден, когато дойде моят ред да я изпитвам, аз открих върховното доказателство за любовта. онова, което щеше да означава, че тя ме обича за цял живот.
не, не я убих. прекалено просто би било. исках тя да страда до края на дните си, за да ми удостоверява във всеки един момент своята абсолютна любов чак до смъртта.
ето защо я напуснах.
поради което тя никога повече не ме видя.'
детинско


Остава и техният Самотен човек пълнят памуковата ми глава със счупени, самотни, прехвалени, обречени лица, мисли, тела.

бих искала да се изправя и да извикам I'm back and i'm ready to go
както една жена го направи и от тогава покривите ехтят
дните преди да се появиш
преди аз да се появя
на прага на последната граница е прието да се поздравяват заминаващите
оставащите просто подминават
подминават
и доволно, доволно падат
та на тази последна граница хоризонтът се размива и много упорито пробива дупки дълбоко, където му позволите разбира се
щастливите малки човечета имат възможност да станат частичка от голямо щастливо човече

нещо, което не струва да бъде отбелязано, но вечер прави впечатление
сухите цветя не се използват за жива украса, защото след себе си оставят единствено праха
прахът неприятно заглушава всичко
когато утре се събудя светът ще избухне в много изгубени пътища и една намерена посока
ще бъде смислено поне както аз го разбирам
защото една хартиена луна ще наднича през прозореца
и ще бъдат променени вкусовете относно цвета на този ден и следващия
не знам дали ще бъда щастливо човече, но ще пробвам без рецептите за усмивки

п.п. nocturnal-devil's

gone

търся писмо в бутилка
някой има ли писмо в бутилка?
заменям го за отрицание -
то е чисто ново, савмо съвсем много употребявано,
но без белези от мен, защото
не съм винаги жестока.
ако някой има такова писмо...
да не крие съдържанието зад очите си - винаги си личи по сенките в усмивката му.

единственото нещо, което се движи сега е музиката.
целият град спи и повтаря в
съня си едно и също ... и така до убийственото еднообразие на премерените крачки, познатите извивки на неудобните столове...скучен цигарен дим, който не носи в себе си никакво различие повече.

и коледните светлини са мъгливи, а едно момче се опитва да запомни конусите в небето..досами движещите се стрелки на часовника - в центъра на тези гооолеми, малки, изтъркани до болка почти улици

и вятър, който не спира от месеци, който духа винаги и с настървена упоритост и си беше същият предната година и по-миналaта също... с изключение на онзи пустинник, спомняте ли си го? носеше лудост и песъчинки, беше горещ и ухаеше на пътувания, жега, небрежно развяваше спуснатите завеси и вкарваше в къщите нетърпение...

air са позитивни, morcheeba те отнасят, а hoveerphonic подличко те връщат при себе си, при него пак там и повече не те интересува, че сега няма химични връзки, но пък има зелени тихи думи и водни капки навсякъде и най-вече в теб
има много неща, които чаката да бъдат свършени и едно, което ще довърши нас.

сблъскваш се със себе си къде ли не
това наситено 'аз' изморява, когато е и когато не е нужно, защото е прекалено изискващо. но пък такова трябва да бъде, ако не искаш някой ден да се спънеш в друго 'ти'.
безплатна среща с удвоени хора и теб
честито.

"i'm here
you're someone else"
вря бавно
много бавно
както с песните ( wake up and face me )
както с думите (подари ми го, изобщо спомняш ли си :(, каза, че го обичаш )
както с припомнянето за себе си, когато почти са забравени вече димните ти сенки
така и с идеята за теб
не знам добре кой си, разбираш ли... напоследък имам проблеми с ориентирането в себе си и в другите
не обичам карти, защото според теб моята интуиция за дребните неща е безпогрешна, но се бърка в големите мащаби
преди година...
преди зима...
сега има само дъх под леглото (нищо, че си нямаш 'под леглото')
хайде, ако успее някой да събере себе си в нея/него... без да остави и една своя част далече, при друга усмивка, в друга вечер, нека да ми се обади
адресът е извън обсег... но не и недостижим
вече... вече...
никой не е само вече, дори и за теб
определено не си/сте човекът/хората с душа/души на лизинг, защото и без това още не можеш/можете да си го позволиш/позволите
така че дръпни пердетата, светлината не ми пречи, пък и да е от отраженията в морето и да носи отблясъците на лошата ти игра
не успях да гледам концерта, но пък бях там... надявам се
и с последното 'съобщението е получено' стискам палци да ме изпратиш успешно... при себе си, моля
живеем в модерен свят и мисля, че може би ще успееш да ме запознаеш със теб
аргх
оплитам се в счупените ти мисли, които са всъщност мои, защото не разпознавам твоя счупен модел!
искам да си получа ясната позиция относно 'живота, вселената и всичко останало'

ами да, всичко се променя, знам.
ха!
и злобно ти казвам, че великденското момиче не прави изключение... макар че това би било добър край (лъжа, разбира се)
съвпаденията са всъщност трябващо-да-се-случат-неща, но съм сигурна, че онова разминаване можеше да завърши в тъмния коридор между две стаи и доволно да си остане така (пак лъжа...но for what it's worth it was worth all the while!)
трябваше да заплача (колко удобно, не мислиш ли) тогава или да кажа всичко... баба смята, че такива неща не се премълчават, колкото и неудобни да са за езика те... иначе после стават неудобни за ума ти (адски права е между другото... вече почва да личи :) )
онези думи не са за мен, усещам го
но са близо до мен, ще трябва да го признаеш и ми е невъзможно да не се върна пак там
' аз съм само една приспивна песен' и обичам да приспивам
обичам и да съм онзи човек, който слиза надолу с такова нетърпение, че сивата гара сутринта изглежда красива... не искам да съм този, който се прибира след това и морето е ужасно голямо и някой друг ужасно далеч
ще бъдеш ли там?
ще бъдеш.
аз ще бъда ли там?
ще бъда.
но няма да се усмихваме един на друг...по простата причина, че няма да се виждаме...паяжините принципно пречат на тези неща
"космосът е дълбок, уважаеми господине!"
много дълбок
почти бездънен
и много валежен... валежен... валежен
"Ако в чая въздъхнат горчиви треви
и потръпне червената риза на клена,
идва време за горест, иде мраз несъмнено,
а сърцето на лятото още кърви. (Вирт)"


има много, много, много по-важни неща... накъдето и да погледнеш
само че банално или не...това искане-неискане (личи си, че не го желаеш всъщност) да те забрави със зимата удря мен, също както теб.

О, аз ще избягам от теб,
както избягах и от другите.
Аз ще забравя за теб,
както забравих и за другите.
Но преди това искам нещо
и го искам скромно.
Преди това ме скрий,
скрий ме при себе си
дълбоко.
Дай ми да видя през
твоите очи
да видя синьото на небето.
Нека да усетя вятъра,
вятъра през твoите пръсти.
Позволи да вкуся от дните
от тях...с твоите устни.
Но най-вече скромно те моля,
моля те
да оставя от себе си в тебе.

имаме сънища - толкова истински, че денят сякаш не е нищо повече от избледняла нощ
не искам да си спомням за вечерта, защото по отношение на това
се чувствам скъперник
и все пак... вятърът върви след някой през стаите
...някой вижда хванати една в друга ръце
...някой ги следва през минутите
...някой знае, че едната е негова, знае чия е и другата, затова не може да спре да гледа преплетените пръсти...сякаш никога, никога няма да се пуснат
...някой вече е бил прегръщан така, ето защо жегва, когато се изгуби в разкъсаната мрежа
...на някой (някого) не му стигаше онази близост
...някой видя лятото с дъгите в съня си
...някой познава лице без глас...но си спомняше и протегната ръка с изпъкнали жили -следвайки очертанията им, падаше в мрака
...никак не му се спеше на някой, но знаеше до кого ще се събуди
...някой си спомня блокове, разпръснати в триъгълник
...някой си спомня, че му трябва още
...някой иска да са препълнени очите му, защото
'ще те разбирам всеки момент
ще се усмихвам с теб
...
самотен човек стои пред мен' (остава)
...някой няма да си го представя сред хора, в които се събира цялото небе

да, но днес не беше ден, взет на заем
честит първи сняг

п.п.
отново не знам на кого е снимката там горе, в ъгълчето
но бих искала да застана ей там.

някой получи песен по пощата
...само една песен получи някой
някой глупаво не поставя точки в края на изреченията, а следва въображаеми запетаи, които не водят до край, а до нови измислени многоточия
...не спира да се умихва вечер някой
на някой (знам, че е правилно някого) не му се пише и не му се говори, защото всичко, което каже, се свежда до едно и всичко, което мисли звучи тъжно или гневно и объркано-самичко, но не красиво
...танцува му се по покривите на някой (някого)

някой изисква последното кафе от последния ден на последното странно място над последната и все пак първа спирка
...иска да се върне в онова училище някой
някой иска отново да ги види наредени в кръг, увличащо да гледат към небето и тихичко да си спомнят, че ще хванат някой (някого, знам!) за ръката после и спокойно и сигурно ще го отведат при себе си в тъмнината
...желае да се почувства голям някой
някой се опитва да вълнува с желание, да намери малко от себе си наоколо, да изкрещи много силно, за да го чуят върхарите: 'обичам ...многоточията!'
...страхливец е някой


даже снощи, когато някой се усмихва толкова много заради друго, че остави следи в очите на отсрещния, го мерна в периферията на зрението...зад скрития портрет
не е въпросът в това с намерена половинка ли си, или не
с ясно определена посока ли си, или не
а в това, че съвпаденията и случайностите правят от теб бъркотия, от която никой не знае какво ще извади, посегне ли да те погали
всеки има някой..нещо, които стоят в незавършени моменти и рано сутрин или късно вечер му убиват... с времето не толкова болезнено...важното е какъв път ще им позволи да му покажат,
защото те ще го направят
определено ще го направят

п.п. (важно!)
не знам чия е снимката
но не мога да спра да я гледам

Няма да слушам как разбиваш тишините ми
без да събереш парчетата после.
Аз отдавна спряхда съм човек на дребно
с малко лице и смълчани очи-цепки,
забити в погрешни дупки.
С изтъркано нежелание
събирам остатъка от себе си по тебе.
Дим и ниско долу загубих
всички тръпкави приказки.
Ожесточено настървение
вечер повдига цялото ми небе,
за да изкрещи някой:
'Убийте злобното настроение!
То, както и лошото време
е за бездарници.
Ще се събереш с другите валящи,
когато разбереш най-накрая,че се промени доброволно
към бъдеще- точка.
Лениво слушай дотогава
дрезгава музика и не забравяй
усмивката в джоба.

това не е агресивно, нито е гневно пЪк :(.

...нали така?

не искам ничие отсъствие
омръзна ми вечер да боли ниско долу
да е празно или спазматично сухо само понякога
искам никога

не ми се говори в изречения
не ми се обличат думи
няма да се спъвам в безразличие
стъпчете винаги

отказвам веднъж и завинаги
незапочнатите желания
не ми се коленичи пред сенките
на тъмно някога


не разказвам нещата за разказване, не обяснявам нещата за обяснение
текат първите 14 минути на днес
някои хора спят прегърнати, някои са сами
много не спят, много обикалят по празни улици, някои обикалят по препълнение улици, някои се държат за ръце, други бягат от допира
някои сега пее, друг слуша
някои запомня думите, друг допълва мелодията
сега някои се смее и се смее много, друг стои на тъмна тераса и гледа тъмни дървета, свети единствено цигарата
някой сега пуши за първи път, друг си дърпа за последно
някой бърка посоките, друг показва праволинейния път... педантично
някой диша, кротко и спокойно, друг се задъхва
някой си купува душа, друг му я продава
някой си пожелава споделена вечер, друг я осигурява...
там долу...

рамките на денонощието са красиви за събудените и танцуващите по покривите
земята не е малка и тя позволява грешките

защо да не направя грешка
да я на правя нарочно
защо да не си изгубя времето
да го направя нарочно

добре премислена грешка.
'I would've warned you, but really, what's the point
Caution could but rarely ever helps' (f.a.)

Той жали изгубени, сухи моменти
и си спомня за тихи ръце,
оставящи следи по цялото му тяло,
нежно изчезващи във въздуха зад дъха му.
Пише думи, по-самотни от мълчанието му
тъмно вечер и крие болка в цигарите
и енергичните всмуквания на дим,
по- празен от очите му.
Той слуша музика с настървение,
по- жестоко от увлечението в гласа му
и извлича сладост,
по- ярка от слънчевото петно в обръча на
стиснатите му пръсти.
Играе небрежно с погледите на смачканите
листи в дъното за завивките
и в извивките гони натрапници.
Той открива озлоблението спокойно
както спокойно прелиства унеса си през дните.
Бяга от червените рамки с разкъсани платна
и не осъзнава, че много повече не е нищо повече
от разлика в две малки думи,
събрали сенки от влюбени всекидневни.
Той връща доброволно усмивките си, поставени на рафт
и приема, че не можа да се бяга от себе си късно вечер.
Няма нужда от спрял часовник,
защото носи времето със себе си и ако закъснее,
то е заради непролелите се дъждове и
вренченото в небето спряло слънце.
Той пуши, пуши, пуши
и в красотата се крие самотата на наранената цигара.

Той е Аз!!!
само че нося мъжки дрехи.

става традиция да се връщам в дни, които отдавна вече липсват
или са се случвали веднъж
и след това са оставяли усещането за тънка вечер
с много възможности
най-вече със смях

'I've still got sand in my shoes
And I can't shake the thought of you'

надолу по дървената пътечка аз 'припкам'
каза го с тих смях
в дъното се чуваше започващият Metropolis
а нощта, примесена с деня беше пясъчно-безбрежна
и аз не припках
аз бягах
и не бягах от него, от тях, от себе си
бягах, за да остана там
напред и после обратно
удължаваш, доколкото ти позволява радостта
компромис с теб за чувство на безвремие

слънце, което след залез се крие в пясъка
след толкова много часове все още е гъделичкащо - топъл
стоях си със затворени очи и наоколо се радваха на Tracy Chapman
ухаеше на сладки бонбони, нетърпение, горещина и много щастливи усмивки,
които ловят моментите, а не ги изпускат
на задържани часове,
защото тогава можехме много неща
и ни чакаха много пътища
през спуснатите клепачи прониква все пак малко празнична, шумна светлина
чуваш затварящите магазини и пред теб е целият смях,
който се събира в малкото ти, дребно, много живо тяло

да стоиш на едно място е недопустимо
да не се усмихваш е недопустимо
да не усещаш сладостта в този глас е недопустимо!

'I've still got sand in my shoes
And I can't shake the thought of you'


п.п.
Милена не се смей
освен с добро

и все пак вестоносецът... можеше да усети

ще бъде някога
смехът ти в моето
днес, а дотогава
ще живее скучното сега
само, моля те,
не му позволявай
да остава във вчера


след курс с бели листи - улица с край градина
и от къща, цялата в сиво с привкус на небрежни летни следобеди, някой обещаваше на висок глас lights will guide you home... and i will try to fix you (нежно и много близко) и от отворените прозорци думите се нареждаха във въздуха, така че да го оцветят и да носят заряда на онзи различен, жив ритъм, който чака в изреченията на счупения вик и който ще увлича друг.

защото обективно погледнато днес беше денят с проблематичните въпроси за:

• желани пътувания, които очите виждат... но ръцете не могат да докоснат
• морета, които преливат извън думите
• ароматно сладко от бодливи малини и залези над стари врати от ябълкови дървета
• уловен в чадърите вятър от затварящи се мигли и безвремието на ваканции от 6о секунди
• хората, които носят 'вкъщи' в себе си и никога не губят пътеката между завоите, и с радостта, отпечатана по извивките на лицата, не затварят летата в бутилки
• способността цялото ти небе да се събере в един човек и да няма нужда от други граници

играта на самостоятелни асоциации заплита все повече и повече идеята, че собственият ни хаос е същество с очертания, които излизат извън нашите, но не се губят

знаех, че частите съвпадат

но видях как се разпръскват.

опитват се да възпитават чувство за ред
да ти обясняват, че не можеш да бъдеш моделиран
че не можеш да бъдеш приготвен, внимателно създаден за друг
че сам избираш себе си
че тънките линии, които те държат цял са много здрави, въпреки привидната им крехкост
че да гледаш напред и да знаеш, че няма да се спънеш е нещо разбираемо, но че то НЕ трябва да се приема за даденост
че множеството избори очертават окончателно пътя, който се извива според собствените ти представи в рамка
че чувството за споделен и завърнал се ден е остатък от мъгливите облаци, които някога си бил и че то не се вписва в общата картина на улегнал, твърд поглед
че заедно с дръпнатите завеси и закритите прозорци, светнатите лампи и чувството, че червеното вече не ти отива идват кротките вечери на омръзналото ми НЕочакване
а аз казвам, че :
.снимките все още пазят заредените спомени, готови да избухнат
.пътят никога не е окончателно избран, оформен и създаден
.началото на радостта се крие в събуждането за деня
.онези, забравените дракони пак ще танцуват и ще оставят зад себе си реално разрушение и живи усмивки на движещо се разнообразие с вкус на приключения и слава
.онзи зимен следобед с меденки и сняг, аромат на мандарини и приближаващи празници, с не толкова щастливо, но уютно и сърдечно изпращане ще се повтори пак, но този път по-топъл и по-познат
.странните аромати водят живота след себе си и му разказват приказки, а той ги сънува.

След весела Му Трябва Малко надежда

няма вече песимистично малко човече
то порастна голямо

резенчетата в постелятата спряха да ухаят
когато изпозлваш една възможност
прекалено често, тя губи желание
да я опитваш вечер и на зазоряване

ако мога да увличам
оптимизмът ми ще бъде лимон,
разчертан из миглите
с дъх на цигара

в онази кутийка цялата съм аз
собственоръчно изгладена,
ясно очертана, с червен шал са вързани очите...
прилежно моделирана

циничен оптимизъм с моите очи
ще гледа към моето лице
а ще слуша с неговите уши

шибано

сериозно
тази година трябваше да я застопоря
да е превъртя
изоставя
надбягам
пребия до всеки един глупав, празен ден
да бъда съвсем друга
да познавам съвсем други хора
да говоря съвсем други неща
да имам съвсем други разбирания

пукнатините на моята тераса са толкова тънки, че вятърът минава на струйки през тях
човек се спъва в мрежата
и висулките от миди са не на място, също като мен
нека някой да пее това, което аз искам да чуя

загубено е
стават неща, които не трябва да стават, не бива да стават така...блъскат зад клепачите ми упорито
и много изнервящо

ако мразя нещо, то е да губя някого
ей така, без да мога да кажа нещо
и си стоя по средата, безучастно и много безсилно
и гневно... на мен си най-вече

все едно съм чакала цяла една година, за да излея цялата плетеница от обърквания, сбърквания, изпадания и откъсвания, скъсвания, прекъсвания и се връщат сега, наведнъж, като дъждовете

лично ли?
вече няма нищо лично
нито увличащо, няма интересни интонации, произношения на чудни думи, няма сънливи тераси, нито спокойни следобеди
няма тънки первази, нито промъкващо се очакване
липсват скъсани билети за нови пътища, липсва привкусът на есенно небе, наситен въздух, липса тръпката от близостта с ръба... какво говоря, липсва самият ръб

няма нищо лично
има липса на контакт
нормален, разбираем
липсва ми контактът, онзи нормалният, близкият, много хубавият тих контакт

...
хората били многоточия
многоточията не са хора

напоследък идеята за маска ми е влязла в ума и не ме пуска
сънувам маски,восъчни и порцеланови, толкова гладки, че дъхът ми се плъзга по лъскавата им, топла повърхност и следвам очи, много дълбоки, които откриват нови посоки
тънки устни с иронични бръчици или от смях - аха-аха да проговорят
и карнавални улици, с наситени аромати на портокали и подправки, на стипчиви ябълки и сладки ягоди, на много хора и прашни облаци, балкони с цъфнали цветя, оживление както никога досега, като за последно, прощално
а всъщност...
има нещо в идеята да си направя въображаемо лице, много красиво и много нежно, толкова спокойно, колкото моето никога не е било и няма да бъде
зад което ще се крия много сигурна и много уверена, че аз съм маската, а не че тя е мен... че аз й вдъхвам живот, а не тя на мен...защото аз определям нейните чувства, на нея оставям единствено свободата да реши как да бъдат изразени
тя може да си позволи всичко, което не ми е разрешено - да си играе със светлосенките, да ги улавя и блести заедно с тях, да бъде топла или студена, само че ще си остане винаги бледа... ще се преживее
нежна, обаче, държа да бъде - и студена, тъй като искам да я затоплям с моя дъх, за да получи нещо от мен, доколкото има какво да се вземе и което да може да... запълни очертанията на една маска.

не ти ли убива
тихата му, кротка
усмивка?-
изсмукваща
срещите с вчера, днес
и утре
поради замлъкнало
разминаване с банални пътища

не те ли дразнят
шепнещите му
погледи?-
като смънцето
в залез
с разширени от
наркотика зеници
се спъваш
в бълнуванията на будните

не те ли побъркват
лепнещите докосвания
на треперещи сънища
и неудобната
позиция на котка
в дъното на очите.
търсиш в тихите им,
кротки усмивки
топли срещи със самотата на ръцете си.

.с.п.

обичах септември
не обичам септември
събуждам се всеки ден и това изскача от замъглените ми сънища
ставам, поглеждам през прозореца и висулката от миди пее на терасата 'не обичам септември, не обичам септември'
в хола, през големите слънчеви прозорци лятото, сега влиза единствено мъгла
влаковете отнасят туристите и колелетата бумтят ' не обичам септември, обичах септември, не обичам септември...'
никак не е спокойно и мирно в моето септемврийско кътче
не е без сълзи, не е без граници и светът не е мой, не е мой, не е мой
не мога да спра времето
безпричинната меланхолия на улиците ме води бавно към отдалечаващия се близък приятел, който ми липсва, липсва, липсва
липсва ми толкова много, че виждам сянката му да върви до мен, тихо и настойчиво
прахът покрива кестените на бюрото, които - миналогодишни, са забравили как трябва да искрят есента и погълнали цяла една година, горчиво се цупят
въртя се в кръг и всяко ново начало е добре забравено старо
сепвам се, понеже достъпът до тази част от мен е забранен
вратата е без ключ
и ключът е сух, трошлив и е изгубил всякакъв аромат
а него го няма, той е липсващ
и липсват страниците
които водят нататък към долната Мен
която знае и може
да отоври онази врата
която извежда към зимната му самотна цигара и вечерите край реката
не обичам септември, обичах септември, не обичам септември
някой каза, че това е месецът на започващото очакване на чувства и усещания, които никога не се връщат, които свършват, оставят те тръпнещ и негодуващ и с един финален, но категорично окончателен трясък се разтапят
и аз съм изпадаща
изпадаща
изпадаща
i want him back
не обичам септември, обичах септември, не обичам септември

колко далеч от мен
бе всъщност -
на една протегната ръка
разстояние,
съизмеримо
с далечината на думите.
те все пак не сложиха края.

погледите -
(изпращах из цялата стая)
не уловиха звуците от пръстите,
но в мрежата от мисли
вечер
все още ехтят ударите
и тънкият мирис
на наситен въздух
ме гони из завивките.

колко далеч от мен
бе всъщност -
на една протегната ръка
разстояние,
съизмериммо
със силата на желанието.
не позволи да деля него с теб.

teardrop on the fire..

четат ме
искам да чета
предстоящото дълго сбогуване не ми се нрави, при все че вечер сънувам извивките на пътя
магистралата е потискащо скуча и еднообразна
напеченият асфалт забива жегата точно в очите
и ми се пътува
пътува
пътува
тези дни, в които нетърпението се вкопчва в мислите, трябва да свършат
а какво има след това не желая да знам
не получавам смисъла на думите
или аз бягам от него, или той - от мен
не получавам думи
мисля, че ще пиша после
и дано си намеря оптимистичната чаша, защото ми липсва

не може да спи
и аз не мога
той спи ли?

затишие пред буря

две резенчета лале в постелята

припознавам се
постоянно
всеки ден
в хората
в лицата
в дните
дори в музиката
въпреки че знам
и ако се припозная в себе си
то ще е добре
защото ще открия още едно копие
в чиито ръце няма да оставя лалетата
набрани вечерта
преди да бъдат превърнати в сухи резени
от неговите устни

включи се в перманентното припознаване
припознай дъжда
който това лято не спира да ме залива
изчакай полунощ
и в белите листи постави пробягай последния километър
отрицание не ти трябва
освен ако няма да отричаш себе си
нито ще се спъваш в нахални камъчета
когато прекрачиш завивките

три е щастливо число
желание в извор
дано

ДЕЛЬФИН - Весна

ние непременно ще се срещнем
(чуваш ли ме?
сбогом...)
там, където отивам, Весна
знам, че можеш да ме намериш
не оставай сама

преведох я... от руски оО
може и да не звучи запомнящо се...обаче... тази музика!

тези праволинейни дни ще ме довършат и надявам се после ще са доволни
ако не го направят те, ще го направя аз
или задънените разговори
днес бях изнасилвач, убиец, лекар, полицай
всичко в едно
и абсолютно нищо
i can't stand the rain
обаче изобщо не е вярно
не мога да понасям единичното легло, което не е двойно
макар че каза... в двойно било по-зле
и по дяволите този срам, който снощи ме нападна на терасата и ме държа дълго след като беше пожелана леката нощ
и сухите очи (не бяха сухи, лъжа!)
и желанието да съм в прехвърчащите коли
хей
работа
неудобство
разстояние
желание
неясно
сложно
вестоносец, който прави сутринта борбена
аз съм хубава, когато съм изморена
въпреки че няма значение
вечната комбинация - 2 и период на затишие
питах ли дали четеш
ако не съм, питам - четеш ли?
разбираш ли?
Писмо в 2 вечерта пред входа и една забравена година с променени мнения
отнякъде миришеше на къпини
странно въображение
може ли след 365 дни леглото ми да е двойно и с компания?
а аз - самостоятелна и този път с посока?
идеите ми за спомени са като очите на пристанището
светят адски ярко...вечер
затова пък боровете компенсират... мен
ако съм компенсация ще компенсирам него
ако съм прозорец бих желала да ме счупят...качествено
а не парче по парче
в горещината преди буря потта е сладка, а звуците сякаш се движат мЪрзеливо
капките падат по затопления асфалт и почти виждам дъха му по кожата си
скочих, радвам се за което, не него трябваше да усещам
сухите цветя пазят упорито
а мълчанието ражда начало
вестоносецът ми липсва

филмите, с които ни замерват

животът не се измерва с това, измерва с онова...
изобщо той имерва ли се с нещо?
триъгълните табуретки са създадени, за да падаш от тях, освен ако не си стабилно стъпил на земята - тогава пък въобще нямаш нужда от табуретка.
19о сантиметра по-високо и светът ти се променя, 15 усмивки по-късно можеш чистосърдечно да си признаеш 'i'm going down, down, down, down'...
в празен автобус вперен поглед ти обяснява съсредоточено как да се прибереш без да се изгубиш, а ти задълбочено изучаваш очите му...в крайна сметка използваш маршрутка...минутите, прекарани в разясняване на пътя, си струват- научаваш картата на лицето му...
затворено за лятото училище среща хора с разични дестинации, а стълбите уютно ти позволяват да изучиш студенината на камъка...
4о минутно заседнало безвремие.слушаш меките думи и безразлично се преструваш, че не виждаш незаинтересувания размазан силует в периферията на зрението
следенето на движенията те извинява за незапомнените имена...

превърташ лентата и не чуваш какво ти се говори...
забил поглед в стената с глупавия надпис, с ръка назад - усещаш го с тиха и стабилна подкрепа
прекалено тъмно, но примамливо и този мирис на трева те побутва към терасата, където една странна тройка с променящ се състав не може да комуникира.
отворените прозорци са истинско спасение...разказаната история за други хора отвлича от издайническата мисъл да го хванеш за ръка и последваш някъде...
стабилността е липсващият фактор в мен
step in!
врата с общ сбор осем и няколко безлични

много хора от много места
или малко хора от малко места
лятото градовете ни не са същите
лятото люлките са различни и думите също
лято в два подобни града, не е лято, а еднообразие
но... предпочитам това еднообразие... то е различно

лепне, всичко лепне
и докосването лепне, пясъкът лепне, вятърът лепне, погледът лепне
и е мързеливо
всяко движение, всяка дума... тъмнината вън е мързелива
мързеливо говорят за звездите, мързеливо чертаят по небето (наистина... само че аз не гледах към тях)
i'm lazy when i love
i'm lazy when i play
...
i'm lazy when i'm speaking
i'm lazy when i dance
...
don't you wanna save mi

21ви мина, лятото започна с концерт, стадион, под небе с прегръдка и една пораженческа новина ничие лято не трябва да почва така пред мен са мързеливи, незаслужени, уморени летни следобеди, отегчени гларуси, развяни пердета, сухи цветя началото трябваше да е другаде и друго, да е в онзи апартамент с приглушена светлина, имам чувството, че всички апартаменти в София са такива, само че в този светлината беше топла, тиха, а не студената терасна светлина на другия, далечния.. при него беше по-скоро мрак, хладен мрак, замръзнал също като несигурните движения, намирането не-на-място, желанието да го последвам и онзи вик, който се зароди, но който не нададох та онзи апартамент с топлата светлина и музиката, отвличаща, следваща музика, гореща на моменти, и да наистина приглушена, мъркаща, за светлина говоря и моят гръб, опрян в пулсиращата стена и сплитаме кабел, нишките се преплитат, пръчицата гори и гърбът ми до стената и идват хора, но когато си усмихнат и гърбът ти е до тази стена, те радват а хората говореха странно, с особена интонация, особен смях, особено движение на пръстите и в тази светлина това беше работилница, сбор, много светлина, много листа, охра, зелено апартамент с беседка отпред, с пространство като разстояние между две различни сърца и шоколадова музика сякаш си другаде и не там и очертанията са различни, и ъгли няма, приглушено е и когато го дочакахме, а ние го дочакахме, той вървеше далече от мен и после близо и говорехме и когато стигнахме до там някой пита 'това не е ли апартаментът на ...' и той каза 'да, той е, но него го няма' и го смутолеви, а след това го подминахме и аз не усетих и вече не ме бодва така, не ме бодна и надписът на стената, той говори за него, но не ме бодна и само понякога вечер късно боли като в зимата, но някой в главата ми нарежда 'не, не усещаш тръпка, той не усеща, не усещаш и ти ' и заспивам и се събуждам с мисълта за ясен край. нещата не можеше да бъдат различни, сега има други, други Други без които, без които не ми се мисли и след това светлината изчезна, не не бях high, как ли щеше да е, ако бях, но спрях и си бях ази светлината идваше после само от един монитор, и за едно мигване ни бяха нужни не секунди, не минути, а часове ароматните пръчици отдавна ги нямаше и не усетих кой спря музиката, кога свърши филмът, как започна да просветлява и светлината беше вече ясна а ние си бяхме будни, будни ли? будни. и къде все пак из цялата тази приглушено-топла светлина се скриха толкова часове, че стана 8 сутринта, полунощните минути просто се стопиха... като захарен памук в непоносимa влажна жега.

everyday

колкото и да ме търсиш
в сухия цигарен дим на издишаните мисли
и в полепналата прах
по потните желания,
няма да ме намериш,
защото вече не искам

в порцелановите отражения
те гледат само дупки,
загубените по пътя на кожата ти
намират горчив вкус на трева,
а 24те часа на едно събитие
са недостатъчни за преплитане

една градина задушава
със зеленото си
и жилестите ръце
поставят единствено
наказани погледи в ъгъла
на стаята

на изпита по вероучение
накзаха вярващия
защото позволи на вярата си
да се скрие
в кафето на раздаващата

"всичко, което става ли записваш"
"всичко, което запиша, става"
"запиши мен", помоли, "за да се случа"
а погледът вече й говореше
"всичко в света един път става
ти си случваща се, не оставаща,
сега върви"

аз съм тази, която всяка сутрин тръгва
и тази, при която всяка вечер дотичва началото
думите ми винаги се борят
с вятърни мелници, дори когато
ги задвижвам аз
"не се губете в младостта на деня
и щом трябва, преписвайте от
очите си, когато червеното настъпва"
викат виковете ми

колкото и да ме търсиш, няма да
ме намериш
изгониха ме
от изпита по вероучение

изпити
изпити
изпити
искам да е 21ви

обективно, бих пожелала вчера

три са.
две, стари и пожълтели, но толкова живи, че почти се усеща радостта на сниманите хора.
на първата - препълнена стая, мама, сгушена в татко, с поглед настрани, леко усмихната, а баща ми, прехапал устни, гледа към фотоапарата по хлапашки ухилен.
на следващата - баба ми под цъфнало ябълково дърво държи коте, дългата й къдрава и гъста коса се спуска по рамената й, а тя, извърнала глава, гледа към дядо и в големите й сини очи човек може да потъне.
толкова интимно влюбена снимка, че почти им завиждам.
чудя се...ще хвърлям ли някога към някого такива погледи?
ще ме снимат ли с толкова любов и истинско търпение?
и последната, която сякаш е запечатала най-истински дълбоката ми целувка, когато всички мисли за студени, тъмни зимни вечери, гаден вятър, сива гара изчезнаха и останаха само наситеният червен цвят и топлината...
тази целувка не смятам да забравя
но и не мисля, че някога ще мога да я повторя...

днес сякаш живея в ден, който изскача на части от ума ми.

не, не ми е писнало...
не, все още съм тук
и да все още i care...


да, прав си... все още пътувам с търкалящите се куфари
не, още не съм порастнала
и да, пак може да ме заболи...
все пак, ти остана, а аз не получих моя край...
защо да не, разбира се, че нищо не казах
i'm nowhere without you

днес беше ден, пълен с дъждовни химични връзки
ден без огън
ден без сън
вечер без завои, праволинейна до убийствена скука
още няколко сиви дни и ще ВИКАМ

спомням си обясниха ми веднъж:
каквото и да кажат за
самотата
черупката й събира
останки
с мисълта на Rainmaker, невидял дъжд

всеки търси някого в чаша с кафе
докато светлината вътре тъмно проблясва
с обтегнати ръце,
впити в разходки, потънали в прах...
достигат единствено до търсещия...
и все пак кафето не горещо, а топло, моля

иначЕ сЕ чувствам съвсЕм добрЕ бЕз тЕб, благодаря.

диляна цветкова



Две устни в думи изгорени
Преди да бие полунощ
с оголени стрелки,
пътуват

транссибирски влакове.
В "изкуствения рай"
преглъщам опиатно теб,
отключвам
виното,
водата,
пясъка
преминал кожата,
в отсрещната земя
събличам
и обличам
слепнати коси,
извивам рамене
през смислите-
Любим и Не-любим.
Пилея самотата си
до невъзможност.

всички тези вечери...
с изгасени лампи,
дръпнати завеси,
топла, гореща, дълбока, изместваща музика...
те не са, за да ги усещаш сам.

нито изкривените думи,
представата за интонацията!,онази интонация, която отвежда далеч, която слушаш и слушаш..., погледът...

нито усещането за онзи аромат, който те преследва през дните, хората, промъква се из прашните заведения...
него трябва да доловиш сгушен, близо до сърцето, в началото на премрежената усмивка.
те не.

единствено споменът за чувството, което не можеш да събудиш.

ако си достатъчно смел...
него можеш да запазиш единствено и само за себе си.

Да изгубиш пътя
значи да стигнеш до снега...

Федерико Гарсиа Лорка

i feel...
unreal everytime i try and stop to feel
pick me up my friend
let me start again


Два разговора по телефон...
отникъде и за никъде...
една забравена книга и една много повтаряща се песен.

Имало едно време, много отдавна, в едно много далечно кралство, в едно забравено господарство една стара, прашна, затворена кутия. Имало гора от сплетени пръсти и никакви деца. Валяло почти всеки ден толкова силно, че се обръщали теченията на реките.

Така го започнахме, така и не го довършихме. Някой каза, не било това начинът. Обаче не те бяха в празния хамак, нито те гледаха сами листата на дърветата.

Прекалено много мисли остават недоизказани и прекалено дълго стоят, подредени в главата, на лавици, рафтове, скъпернически скътани или забравени. Изразходвани в странни моменти.

Странно... някой дали ще повярва, че всъщност смехът ми е тук, че и в дните има хумор?

Възхвала на далечината

В извора на твоите очи
живеят мрежите на рибарите от Морето на заблудата.
В извора на твоите очи
морето държи на обещанието си.
Тук хвърлям
едно сърце, което пребивава между хора,
моите дрехи и блясъкът на една клетва:
По-черен в черно, съм по-гол.
Изменчив едва сега съм верен.
Аз съм ти, когато съм аз.
В извора на твоите очи
аз влизам и мечтая за грабеж.
Една мрежа улови една мрежа:
ние се разделяме прегърнати.
В извора на твоите очи
обесеният души въжето.

Пол Целан

в извора на твоите очи...
може би само ми се иска да си спомням цвета им...
важното е тук и сега, а беше и ще са относителни понятия...
понякога просто искам да се кача на случайно минаващ влак, да махна с ръка и да изчезна.
Искам, огън, море, щури хора и онова чувство при изгрева на слънцето, че всички са близки и всички са едно.

исках да пиша за люлката...
за шЕмЕтното чувство, чЕ докосваш нЕбеЕто с мигли,
чЕ в този момЕнт около тЕб няма нищо друго освЕн чиста радост...
дълбок смях, смях, смях и никаква скука, никакви изпити... само дЕтско бЕзврЕмиЕ...
да запазя този дЕн...
да нЕ би да нЕ искам?!
той нЕ го взЕ, но го допълни.
а краят нЕ бЕшЕ приказЕн, бЕшЕ студЕн на дрЕбни късчЕта...
а аз бях оптимист, който сбъркал врЕмЕто.

"Възможно е да заличиш
някого от ума си.
Трудно е да го изтриеш
от сърцето си. "



МожЕ и така да Е. МожЕ и да нЕ Е.
Най - вЕроятно просто нЕ мога да трия.

Ще избухна...
на малки парченца, бавно, с удоволствие, защото...
няма нищо друго, което мога да направя, защото...
ако си представя, че не си представям, ще бъда точно като teardrop on the fire, защото...
не искам обикновени вечери в обикновено легло, защото...
ще се случа после и piece by piece ще ме сглобяват отново, защото... ако желанието ми е желание тогава онова, другото също трябва да е, защото...
ще покажа за какво става дума, когато музиката е прекалено висока, а ти можеш да останеш или да напуснеш, защото...
е нереално, не съществува и i feel unreal... защото...
зад думите няма нищо, зад мислите в главата ми също, защото...
вижте, зад стремежа му да виждам всъщност ослепявам, защото...
след това просто падам.

Случвало ли ви се е...
въздухът на един ден да е наситен с въздуха на друг, вече отминал?
Светлосенките, движението на пердето при вятъра, ъгълчето от съседната тераса, дори чайките да бъдат чайките от онзи следобед ( нищо, че там такива птици нямаше, имаше само отворен прозорец, много светлина и групички хора, минаващи наблизо, а аз толкова не исках да тръгвам и така желаех да го върна отново...)
Случвало ли ви се е...
да живеете едновременно в два дена и да не различавате истинския...
и

summer moved on
and the way it goes
you can't tag along

цветя срещу бензин

Единственото спокойно място в този район след няколко дена ще бъде превърнато шумна бензиностанция за бързи коли/ пътуващи пари и мръсен въздух.
Старите каменни пейки ще стрият на прах, ще изхвърлят цветята (а те са наистина много) и ще изкоренят дърветата.
Цветните оранжерии са точно срещу нашата тераса и лятото предлагат разнообразие от зелени цветове, достатъчни, за да си отмори окото от сивото на пътищата. Не усещаш уличното движение там, нито пристигащите/заминаващи влакове и винаги е/беше пълно с жени.
Около нас разрушават всичко - старата къща с бръшляна по стените, изравниха двора с черешовите дървета, сега и оранжериите.
Препъваме се във викащи работници и огромни строителни камиони, които аха аха да те смачкат. Променят улицата, която познавам, като я правят грозна и пренаселена.
damn

i wanna do what common people do
i wanna sleep with common people...


аз искам... нещо, което...

Официално вече край с ученическите години..
Отбелязахме събитието както подобава.
Два дни безумни мятания насам натам.
Събирания в пенсионерски клубове с уморени полицаи и една дупка по средата на града, която по определено време на денонощието е най-подходящото място.
Изглежда се разбираме добре с хора, които сме бъзикали на белот...лошо няма, освен като изключим факта, че повече няма да се видим.
След лудия смях, шеметното ни изпълнение на To The Moon And Back :P, срещата с Гено (колко им се радвам на двамата!), когото не бях засичала от дълго време - простено му е, от ръкостискането още ме боли ръката, отдавна не се бях радвала толкова много на някого, отдавна никой не ми се беше радвал толкова, че да ме върти и върти, и върти, и да крещи на Control Machete и Sublime.
Среща с тях двамата - някъде из морската.
Продължителност - според зависи.
Неопределено, неясно, без рамка, май защото не съм спала от два дни.
Снощи луната, морето, многото коктейли (моля, заповядайте, всеки петък в Авеню и общо взето пийте на воля), спънатите крачки и шумното избухване на групата, завършило със спринт след един влак.
А някой искаше да се забие в кръчма с маймуна и напушени китайци/корейци/японци.
Прав му път.
Пък сега тъпото чувство, че no man is an island.
A в момента съм като самотен остров, който няма дори пясък, нито вятър, нито вълни, които до го заливат.

Време е за нещо смислено все пак.
Поне за две-три свързани изречения.
Пффф, не искам, нямам смисъл.

i'm sorry
that i can't deny
feelings
that i pull aside


i need to get some sleep
i can't get no sleep...

spiders

The piercing radiant moon,
The storming of poor June,
All the life running through her hair,
Approaching guiding light,
Our shallow years in fright,
Dreams are made winding through my head,
Through my head,
Before you know,
Awake,
Your lives are open wide,
The V-chip gives them sight,
All the life running through her hair,
The spiders all in tune,
The evening of the moon,
Dreams are made winding through my head,
Through my head,
Before you know,
Awake
Through my head,
Before you know,
Before you know I will be waiting all awake,
Dreams are made winding through her hair,
Dreams are made winding through her hair.
SOAD

нужда от думи?
няма.

До моя Друг, който го няма...
До моя Друг, който не е мой...
До моя Друг, който е уютен, който...
потъва във Vodoo, живее някъде, но не и тук.
До моя Друг, който не е Аз, който няма посока, но върви.
До моя Друг, за когото е важен начинът, който не убива...


До мен, която се обърква все повече и повече, която...
може да бъде затворена в кутия.
До мен, която се губи в капката мляко.


И пак...
До моя Друг, който ще вали цял ден и ще потъмни синия цвят на небето.
До моя Друг, който ще избяга от павираните улици....
който не е соларно изображение на стара снимка, която ...
забутана в изтъркан албум бавно пожълтява.

До моя Друг, който не е Аз.

...It's your right and your ability
To become my perfect enemy...

кошмар преди...

Say it once, say it twice...
take the chance and roll the dice
ride with the moon in the dead of night...


Дами и господа...
погледнете назад.
Погледнете мен.
Виждате ли сянката на къдравия смях?
Дами и господа, говорете.
Изговорете дъха си.
Всичко, което сте искали, всичко, което можете да имате
е вредно.
Дами и господа,
поклонете се, светете в неонова светлина, но не бъдете моно.
Бъдете...сини, но не и сиви.
Дами и господа, пожелавайте успех
и жънете мрачните звуци на тихия вятър.
Дами и господа, потънете в мекия стол и не
правете хартиени хора.
Дами и господа...
"имате ли ли дракони за убиване?"
прозорци за проветряване?
ръце да уловят непотребните дълбочини?
смелост да тръгнете след зарчето?
вяра в цифрите?
доверие на водата?
Дами и господа...
не съм се загубила из "зелените хълмове на земята",
не съм потънала in mE.
Дами и господа,
Sarah Blasko - Remorse

Вятър, вятър, вятър...
Солено, солено, щипчиво,червено...
Съблича усмивката пред вратата, сгъва я прилежно и се заплете грейналото слънце.
Знам един свят, където няма, няма, няма, няма...
Знам едно цвете, което...
Знам един път, който води към славата
и една тераса, която гледа към слънчогледите.
Знам, че живее в няколко часа,
знам, че скита в праха под леглото,
че обърканите погледи на фаровете задълбочават мъглата.
Гъста като мляко.
Разходките вътре извеждат навън.
Разходи се из себе си.
5о минути от новия ден и знам какво ще носи сутринта.
Химия, миришеща на амоняк, и 24 часово препускане по/зад/ срещу/в завоите.

Confide in me

blessed are the minds untainted???
why?
fEvEr
два изхода от никъде и за нищо
счупени чаши
глухи тунели
лимонени дървета
и един нереален шамар.
Ако тази вечер не спра снимките утре ще са ужасни.
Вчера, синьо небе.
Ако можеше само за малко да врътна времето, но пък...
Пф, звучи така, сякаш земята е спряла да се върти...
Спрете земята, искам да сляза!
tOO lOst in... mE :/

oблачно

Биология в ябълкова стая.
Тъмно небе.
Гларусите все още ме изтръгват от уроците, чуват се приглушени разговори, смях и затръшваща се врата.
Шантав ден
или може би желанието за такъв.
Оскъдни думи, оскъдни мисли.
Облак,за да мога да се скрия, а не трябва.
Но пък беше хубаво, напук на всичко беше :).

i'm the rain

teardrop on the fire..
Ако валя прЕкалЕно обилно дали щЕ изчезна?
Ако глЕдам прЕкалЕно дълго дали щЕ ослЕпЕя?


ДраконитЕ тази вЕчЕр почиват и нЕ жЕлаят да танцуват за мЕн.
Та то (момичЕто) сЕдяло до късно вЕчЕр и обикновЕно нЕ спускало завЕситЕ. Една нощ, привидЕниЕ кацнало на малката тЕраса и почукало на прозорцитЕ. МомичЕто отворило и така в кухнята си добритЕ хора отглЕждали Едно всЕ ощЕ нЕвръстно привидЕниЕ, коЕто скоро пораснало. ХодЕло на лов за морска мъгла и обикновЕно хващало в мрЕжитЕ си морски игли, които забождало в коситЕ на момичЕто. Мъглата прибирало в ъгловата кутия, скрита зад лЕглото.
Станало лярно врЕмЕ и дата на годишната срЕща наближавала, но привидЕниЕто нЕ искало да ходи. Затова сЕ затворило в Една пудиЕра и попаднало на най-лудото място, коЕто можЕ да (нЕ)същЕствува. В оглЕдалото било горЕщо, имало пясък, а пустиният вятър бил също луд.
РЕкитЕ обърквали посокитЕ.
И в този миг драконитЕ рЕшиха, чЕ Е врЕмЕ да танцуват.
ПривидЕниЕ всъщност нЕ Е същЕствувало по простата причина,че тЕ разрушиха тЕрасата...

Смислици и бЕзсмислици...
Точки, запЕтаи, многоточия.
ЛЕка нощ бЕз прЕгръдка и сънуван дъжд можЕ би.
Понякога се чувствам бЕцвЕтна.

Coquette, Circus Girl

Нова, странна, объркваща музика.
Хубав днешен ден.
Изкаран точно по женски с всички глезотийки, които го правят толкова необвързващо весел.
Нова прическа, нови очи с нов поглед, същите изтъркани мисли.
Нови устни дори...
Butterfly Bodyguard...
Пиша по най-невъзможно несвързания начин.
И съответно вече нямам желание.

...
You made me a shadowboxer, baby.
I wanna be ready for what you do.
I been swinging all around me.
’cause I don’t know when you’re gonna make your move
...

нЕ искам днЕс да идва.
Щурата мокра морска градина ми харЕса.
СлЕдващия път просто щЕ сЕдна някъдЕ и щЕ сЕ заглЕдам в зЕлЕното на дървЕтата.
А сЕга... сЕга потъвам дълбоко в Morphine.
ЦигарЕн дим, тъмна стая и саксофони, ЕдинствЕното, коЕто липсва Е силуЕтът на Филип Марлоу в мъглата..

Smile Lines

ХайдЕ, Яно! Подай рамо.
НЕ съм го правила от вЕковЕ.
Има прах по мЕн.
НЕка сложа началото, така или иначЕ щЕ Е само за мЕн.
Къщичката зад ъгъла и уханиЕто на смокини... изпуснатият лист хартия, ситно изписан и смътната мисъл, чЕ можЕ да Е любовно писмо, признаниЕ, карта, а най-вЕроярно щЕ сЕ окажЕ страница от скучна тЕтрадка по матЕматика.
Момини сълзи на чЕрния плот и сух въздух в стаята малко прЕди началото на новия дЕн.
ЗалЕзната свЕтлина над морЕто, когато сЕ прибирах.Уличката на магазин "Зад ъгъла", свЕжозЕлЕна и пролЕтна.ОчитЕ ти отморяват и изгубват срЕД листата. Ако са зЕлЕникави като моитЕ сякаш сЕ изпълваш отвътрЕ.
Само той щЕ разбЕрЕ, ако "той" наистина има.Пък и да няма...
МожЕ ли да можЕ отново да пиша?
Искам, имам нуждаДа имам жЕланиЕ... имам.
Да имам възможност... малка и скромна Е, но я имам.
Да имам идЕитЕ... имам ги.Само чЕ пръститЕ ми нЕ слушат, мислитЕ нЕ сЕ подрЕждат, а очитЕ започват да сълзят...ДумитЕ ми губят смисъла си и при всичкитЕ ми 18 години сЕ усЕщам малка и много мълчалива...
И всЕ пак смЕсицата от момини сълзи, мокри улици и дъх на смокиново сладко навяват сянки от стари мисли...
Една дискотЕчна зала по срЕдата на града. Група дЕчурлига. шляпащи прЕз лятото и ароматът му, затворЕн във виното от глухарчЕта, подрЕдЕно спрЕтнато по рафтовЕтЕ.
Понякога въпросът нЕ Е в оцЕляванЕто, а в начина.
За да си, трябва да виждаш разликата.
ОплакванЕто Е различно от сподЕлянЕто.
И сълзитЕ нЕ горят.
ГръмотЕвицитЕ нЕ разтърсват зЕмята, а мЕн.
Искам да спя.НЕ мога да го чакам.
ЦЕлувка ли? Забрави.